петък, 15 април 2016 г.

Ик Кил - зловещият кладенец на маите




„Чичен Ица се намира на полуостров Юкатан между Мексиканския залив и Карибско море. Тук, в свещения град на маите, една пирамида, висока повече от 30 метра, се издига стъпаловидно към безоблачното тропическо небе. Площадката на този грамаден строеж от дялан камък е увенчана с храм, който блести в слънчевата светлина и се вижда отдалеко. В разкошната колонна зала на този храм, посветен на бога на дъжда Кукулкан, стои група червеникаво мургави девойки. Те са облечени празнично, златни и сребърни накити красят шиите и ръцете им, а в черните им коси са втъкнати благоуханни цветя.
Какво търсят тези прелестни дъщери на маите в храма на Кукулкан? По заповед на жреците те са избрани да участвуват в жертвоприношението в чест на бога на плодородието, който иска дарове. Но тези дарове не са животни, плодове, скъпоценни камъни, злато или сребро, каквито се поднасят на другите богове — Кукулкан, могъщият бог на маите, иска много повече. Нему са нужни човешки жертви — сбраните в храма девойки. Така казват жреците, господарите на народа. Покорявайки се на тяхната воля, народът е изпратил в Чичен Ица най-хубавите девици от цялата страна. 

 Сега те са в ръцете на жреците. Знаят ли тези момичета, едва израснали от детските си години, съдбата, която ги очаква? Предчувствуват ли те, че тук, на върха на храмовата пирамида, ги огрява за последен път пурпурът на залязващото слънце?
Накичените с цветя девойки познават твърде добре религиозните обичаи на своя народ. „Вие сте годеници на великия Кукулкан“ — им шепнат настойчиво жреците. — „Молете се на всемогъщия бог да бъде милостив и да ви приеме в царството си!“
Жертвите стоят унесени сякаш в тайнствен плен на демоничния шепот. В мълчанието на нощта се чува глухото мърморене на молитви, докато на небето избледнеят звездите и крясъкът на папагалите поздрави новия ден. 

Десетки хиляди хора се тълпят в подножието на пирамидата. Между тях са бащите и майките, братята и сестрите на тръпнещите от страх девойки, които чакат в храма. Тогава жреците ги повеждат надолу по стълбите, после по широката свещена улица, дълга близо два километра. Целият път е покрит с цветя, тъй както ръсят цветя по пътя на годеници в най-хубавия и тържествен за тях ден. С глухо мълчание тълпата изпраща за сетен път обречените на смърт девойки. Рогове от раковина и биене на тъпани обтягат до скъсване нервите.
Шествието спира до жертвеното езеро. Водното огледало на малкото, подобно на кладенец езерце блесва в дъното на дълбока, около 50 метра широка бездна. То е обградено със зид и каменна стълба води до водата.
Девойките шепнат последна молитва. След това под звуците на тъпани, флейти и рогове, жреците ги блъскат една по една от ръба на зида, те падат 20 метра надолу и потъват във водите на мрачното езеро. Тълпата стои неподвижна, обхваната от тъпо вцепенение. После хвърля цветя и скъпи накити в бездната, за да склонят Кукулкан и занапред да дава на страната дъжд и плодородие. 

 Всичко това звучи като легенда от прастари времена и ние се питаме дали разказвачът не е жертва на някакво видение, или не ни разказва измислени приказки. Но този свещен ритуал е описан в една от книгите на Диего де Ландас, първия католишки епископ в Юкатан. Обладан от религиозен фанатизъм, той накарал да изгорят всички ценни документи, останали от маите, за да не могат те да вредят на светата църква, но същевременно събирал сведения за историята на този народ и записвал онова, което чуел. Диего де Ландас бил тръгнал с конквистадорите, които търсели злато и приключения и покръствали диваците за слава на „единствената черква, която дава блаженство“. Европейците минавали през новооткритите страни, без да се интересуват от техния културен живот. За тези завоеватели не съществувала наука, не съществувало изкуство, а само черквата. Всичко, което било извън нея, било дело на дявола. Типичен е например следният случай: по време на похода си през Хондурас Кортес минал през някакъв град на маите и отбелязал кратко и сухо този факт, без обаче да спомене и дума за строежите, за културата или за историята на страната. Затова не трябва да се учудваме, че империята на маите е изчезнала от кръгозора на европейците, че е била просто забравена, докато градовете и храмовете им били постепенно задушени от буйната растителност на джунглата.

  Разказът на Диего Ландас за „свещения кладенец“, така наречения „синоте“ в Чичен Ица, възбудил въображението на Едуард Хърбърт Томпсън и в осемдесетте години на миналия век той тръгнал на път, за да провери дали е верен. Много хора се подигравали на Томпсън, но той упорито държал на намерението си. Стигнал до Чичен Ица и действително открил „синоте“ — свещения кладенец. След известно време той докарал на това място багер, макара с въже и водолазно облекло. Седмици наред багерът измъквал шума и останки от дървета, докато най-после един ден Томпсън извадил от купчината гнила шума и тиня бучка смола. Запалил я и от нея се разнесъл упоителен дъх — Томпсън бил намерил тамян и това било първото указание за него, че се намира на вярната диря. Тогава заедно с един гръцки водолаз той се спуснал на тинестото дъно на „синоте“, използувайки според днешните разбирания доста примитивни съоръжения — в тези години слизането под водата било още труден проблем. И действително той намерил това, което се надявал да открие: сечива и накити, вази и върхове на копия, ножове от обсидиан, блюда от нефрит и… скелети на девойки. Златната стойност на находките не е много голяма, но археологическата им стойност е твърде значителна за науката. Защото нещата, които Томпсън намерил, ни дават представа за материалната култура на маите и доказват, че Диего де Ландас не е преувеличавал и че можело да се вярва на описанията му.” 
  Погребани градове” Зигфрид Йортвиг

Ик Кил е приказно красив естествен басейн в щата Юкатан, Мексико. Подобни дупки не са рядкост по тези земи, местните ги наричат още "ченоте" - от думата за "кладенец" на маите. Някога красивите, но зловещи ями са били смятани за свещени, хвърляли са в тях млади момци и девойки като жертвоприношение за бога на дъжда. Днес тези басейни са любимата туристическа атракция, позволяваща на човек да се докосне до късче от Рая.
В превод името на това изумително езеро означава „място, където се ражда вятърът“. Водата започва на 26 м под нивото на земята, а дълбочината й е 40 м при диаметър 60 м. За тези, които не се чувстват изкушени да скочат от 26 м направо във водата, има стъпала, които се спускат надолу сред живописната растителност и малките водопади около Ик Кил.



неделя, 10 април 2016 г.

“Забравена цивилизация” – “В кадър”, 09.02.2015

В края на юли 2014 г. проф. Ана Радунчева от Археологическия институт към БАН, археоастраномът Робърт Бовал, геологът д-р Робърт Шок и астрофизикът от НАСА Томас Брофи се обединиха в екип, който посети светилищата на Белинташ, Харман Кая и Татул в Източните Родопи.
Целта на учените беше да потърсят следи от цивилизация, населявала българските земи преди траките.
Според световноизвестния изследовател и автор на редица бестселъри в областта на египтологията Робърт Бовал има много признаци, че по българските земи е съществувалo общество, коeто е билo в пълен разцвет още преди времето на Древен Египет.
Екипът от учени се обедини около мнението, че артефактите от родопските светилища предполагат наличието на древна цивилизация с високо развити астрономически и инженерни познания.
Автор: Мария Салабашева
Оператор: Борислав Георгиев
Режисьор: Николай Василев
 Линк към филма: 

събота, 9 април 2016 г.

Чудото "Ханг Сон Дунг" - най-голямата пещера на Земята!

Ханг Сон Дунг e гигантска пещера откритa сред джунглите на Виетнам. Разположена вАнамитските планини, тя е скрита в скалистия национален парк „Фонг На-Ке Банг“ край границата с Лаос. В района около нея има още около 150 пещери, много от които все още непроучени. Неизследваната досега “Пещера на речната река” е почти два пъти по-голяма от Deer Cave в Сарварк, Малайзия - досегашният рекордьор. Тя е само 100 м. висока и 90 м. широка, докато новооткритата основна пещерна галерия на Ханг Сон Дунг достига височина над 240 м. и широчина 150 м. Пещерата е толкова голяма, че може да побере няколко селища или 40-етажен небостъргач. Тъмнината и огромните и размери не са я лишили от живот и през "прозорците", от които прониква светлина разни растения са намерили своето място, а прилепи и птици летят наоколо. Освен характерните карстови образувания и тунели, пещерата има цели райони с джунгла, дървета, растения и животни. Намираща се в най-непроходимите терени наВиетнам достъпа до нея е много труден. Пещерата е покрита с джунгли и човек трябва да бъде в непосредствена близост, за да я види. От входа и, които е много малък (височина 10 м. и широчина 30 м), се носят страховити звуци и вятър, които издавали наличието на голяма подземна река. Товa карало местните да се страхуват и да я избягват. Ханг Сон Дунг е открита още през 1991 г. отвиетнамския водач Хо Хан (Ho Khanh) от селището Фонг На, който повел и британско-виетнамската експедиция през 2009 г. След 6 часов преход през джунглата те достигнали до отвора и. Спелеонтолозите успели да изследват 4 км от нея преди да бъдат спрени от 60-метрова стена от калцит. Над нея мъждукала бледа светлина и ясно се виждало, че има пространство. Неуспявайки да преминат това препятствие, упоритите пещерняци се върнали следващата година с нужната екипировка и хора и така се натъкнали на най-голямата пещерна галерия в света, където човешки крак не е стъпвал. Тук се срещат и рядко откриваните пещерни перли. Те се образуват от капките вода, падащи от тавана върху варовиковите образувания. В продължение на хиляди години този процес извайва перлите. Шанса да се види такава е много минимален, а в Ханг Сон Дунг те са в изобилие, като някои достигат големината на бейзболна топка.

Изследователи, разтърсили научния свят с нови открития!


Джон Антъни Уест (роден 9 юли, 1932 в Ню Йорк ) е американски автор , лектор, напътства и защитник на Сфинкса водна ерозия хипотеза в геологията . Джон Антъни Уест днес е водещ орган и поддръжник на училището по египтология, алтернативна интерпретация на древноегипетската култура, изтъкнат от френското учен и философ, "символист" RA Schwaller де Lubicz . По мнението символист, египетска архитектура и изкуство разкриват по-богат и по-универсална мъдрост, отколкото конвенционалните египтология е поел. През 1993 г. работата си с Робърт Шох , геолог и доцент по естествени науки в Колежа на общи изследвания към Бостънския университет бе представен от Чарлтън Хестън в NBC специален нарича " Мистерията на Сфинкса ", която спечели West на News & Документален Emmy Award за най-добър изследвания и номинация за най-добър документален. Филмът твърди, че основният тип на атмосферни влияния очевидно на Сфинкса и околните стени ограждащи само са могли да бъдат причинени от продължително и обширно валежи през периода от 10 000 до 5000 г. пр.н.е. и е изсечен от варовик скала от древна напреднала култура (като Heavy неолита култура Qaraoun ). Това се справи с конвенционалния датирането на резбата на статуята около 2500 г. пр. н.е. West предполага, че Сфинкса може да е над два пъти по-стара, колкото първоначално се определя, като има предвид, Schoch направи по-консервативен определяне на между 5000 и 7000 г. пр.н.е.



Робърт Гастон Бовал е роден на 5 март 1948 г. в Александрия, Египет. Баща му е белгиец, а майка му има малтийско-италиански произход. Учи в британско училище за момчета в Александрия и във францискански колеж в Бъкингамшър, Англия. Напуска Египет през 1967 г., шест дни преди войната по време на президентството на Гамал Абдел Насър. През 1973 г. завършва университета „Соутбанк” в Лондон с инженерна диплома по сграден мениджмънт и технологии. Има следдипломна квалификация по европейски маркетинг от Колежа „Нюланд” в Бъкингамшър. След дипломирането си работи като строителен инженер в Оман (1973-1977), Иран (1077-1978), Судан (1979-1980), Гвинея (1980-1981), Саудитска Арабия (1981-1985), Франция, Австралия (1986-1989) и Англия (1989- ), като по-голяма част от кариерата си работи в Близкия изток и Африка. Говори пет езика - английски, френски, италиански, арабски и испански. През 1983 г. Бовал започва да изучава египтология. В края на 1992 г. той се опитва да получи превод на „Hermetica” от Уолтър Скот, а не след дълго попада на ново издание с предговор от Ейдриън Гилбърт. Свързва се с него за коментар на връзката между александрийското училище на Хермес Трисмегист и строителите на пирамиди от Четвъртата династия на Египет. Установявайки сътрудничество двамата публикуват през 1994 г. книгата „Загадката Орион : Свещените тайни на египетските пирамиди”. Тя става бестселър №1 и преведена на повече от 25 езика. „BBC Two” излъчва документален филм за теориите на Бовал. Онагледяване на теорията „Корелацията с Орион” В следващите си произведения си сътрудничи с американския писател Греъм Хенкок, доктора физик от Сан Диего - Томас Брофи, и египетския писател Ахмед Осман. Робърт Бовал става известен пропагандатор на теорията за връзката между разположението на известните и емблематични египетски пирамиди, и на звездите от съзвездието Орион, наречена „Корелацията с Орион”. Тя е част от хипотезата му, заедно с Греъм Хенкок и писателя Хавиер Сиера, за съществуването на т.н. „Златен век на човечеството“. Според хипотезата цивилизацията на Златния век е изчезнала преди около 10 500 години и е предшественик на всички модерни цивилизации. Официалната наука не приема теорията за „Корелацията с Орион”. Откритията и теориите на Бовал са били предмет на десетки телевизионни документални филми, дискутирани са по много канали BBC, ZDF, France A3, ABC, NBC, Fox -TV, History Channel, Discovery Channel и RAI-Italia. Робърт Бовал има две деца, които живеят в Англия, а той със съпругата си Мишел Вейсиере живее вТоремолинос, Испания.
Д-р Робърт Шох и Робърт Бовал на Беланташ (юли 2014) В края на юли месец 2014 г., заедно с проф. Робърт Шох, проф. Ана Радунчева от Археологическия институт къмБАН и астрофизикът Томас Брофи, посещава България като член на Международна изследователска експедиция, за която е обявено, че ще изследва знаци, оставени от древна цивилизация по праисторическите светилища Белинташ, Татул и Харман Кая.



Греъм Хенкок е роден на 2 август 1950 г. в Единбург, Шотландия. Прекарва детството и юношеството си в Индия, където баща му работи като хирург. След завръщането си в Шотландия завършва през 1973 г. с отличие социология в Университета на Дърам. След завършването си се посвещава на журналистиката и работи за много британски вестници като „Таймс”, „Сънди Таймс”, „Индипендънт” и „Гардиан”. В периода 1976-1979 г. е съредактор на списание „Ню интернационалист”, а в периода 1981-1983 г. е кореспондент за „Економист” и „Обзървър” за Източна Африка. От края на 70-те години започва да пише пътеписи за Африка, като представя по-различен поглед от традиционния, и разглежда предимно с проблемите на икономическото и социалното развитие на континента. След 1983 г. се посвещава на писателската си кариера. В края на 80-те се насочва към темите за неразкритите загадки на човешкото общество и на неговата древна и загадъчна история. Творбите му са фокусирани основно върху възможните връзки между привидно несвързани явления. Книгите „Lords of Poverty” (Господарите на бедността) и „Знакът и печатът : Търсене на изчезналия кивот на завета” дават начало на неговата международна известност. Години наред Греъм Хенкок си сътрудничи с белгийския писател Робърт Бовал и испанския писател Хавиер Сиера в опит да се докаже съществуването на т.н. „Златен век на човечеството“. Според хипотезата цивилизацията на Златния век е изчезнала преди около 10 500 години и е предшественик на всички модерни цивилизации. Официалната наука не приема тезите развивани в произведенията му, като се счита, че не съществуват доказателства за тях, а работата му се определя като „псевдоархеология”. Въпреки това няма достатъчно категоричен отговор за поставените в книгите му въпроси. През 2010 г. започва да пише художествена литература, в голяма степен по темите, които е развивал подробно в документалните книги. Произведенията на писателя често са в списъците на бестселърите. Те са преведени на 27 езика и са издадени в над 5 милиона екземпляра по света. Според „Сънди Таймс” той е титулуван като "Индиана Джоунс на алтернативната археология". Хенкок дава много презентации и лекции на различни места по света, като Университета на Делауеър, Санта Моника, Калифорния, и Университета в Кейптаун, Южна Африка. Участва в много документални телевизионни филми, в които представя своите тези и изследвания за изчезналата цивилизация. Греъм Хенкок живее със семейството си в Девън.


Проф. Робърт Темпъл е американски изследовател и писател. Роден е през 1945 г. През 1965 г. завършва ориенталистика и санскрит в Пенсилванския университет, Филаделфия. Автор е на дузина предизвикателни и провокативни книги, преведени на над 45 езика, сред които „Геният на Китай”, „Загадката Сириус” и „Светът на отвъдното”. Робърт Темпъл е сътрудник на Кралското астрономическо общество и член на Египетското изследователско общество от 1970 г. насам, както и член на редица други академични сдружения. Той е гостуващ преподавател по история и философия на науката в Университета Цинхуа в Пекин. В продължение на години пише научни статии за Таймс и Гардиън, бил е репортер е в Тайм Лайф ирецензент по изкуствата в Би Би Си Радио 4. По поръчка на Канал Четири и Нешънъл Джеографик Проф. Темпъл прави документални филми за археологическите открития в Гърция и Италия. През 1993 г. неговият превод на вавилонския епос за Гилгамеш се играе в Кралския национален театър в Лондон. Заедно жена си Оливия той е съпреводач на първата пълна версия на английски език на басните на Езоп.


Д-р Робърт Шох (на английски: Robert M. Schoch) е американски геолог и геофизик, асоцииран професор (доцент) по естествознание в Колежа за общи изследвания на Бостънския университет. Той е автор на теорията за ранната възраст на Големия сфинкс в Гиза, който според научни доказателства, приведени от него, е създаден хилядолетия преди епохата на Древен Египет на фараоните. Проф. д-р Шох е преподавател в Колежа за общи изследвания към Бостънския университет от 1984 г. насам. Защитил е докторска дисертация през 1983 г. по геология и геофизика в университета в Йейл. Носител е на научни степени по геология и геофизика от Йейлския университет, както и на степени по антропология и геология на Университет „Джордж Вашингтон“. В началото на 1990 г. д-р Шох изненадва научните среди с революционните си изследвания, според които датата на Големия сфинкс в Гиза се измества значително по-рано от стандартно изчислената според египтологията. Доказвайки, че тялото на древния монумент е силно изменено от процеси на водна ерозия, независимо от факта, че местоположението му е на границата на пустинята Сахара, където климатичните условия през последните 5000 години са изключително сухи. Проф. Шох успява да докаже, че историята на човечеството е значително по-стара, отколкото е възприето. В своето най-ново научно изследване „Забравена цивилизация. Ролята на слънчеви избухвания в нашето минало и бъдеще“ посочва астрономическата причина за смъртта на по-ранните и примитивни човешки цивилизации, като също привежда научни и археологически доказателства, които подкрепят неговите заключения. Други теории на проф. Шох изразяват убеждението, че е много вероятно всички пирамиди - в Египет, Централна Америка и на други места по света, да представляват, заедно с други културни прилики, много по-стара глобална култура, която свидетелства за общо наследство или древни културни контакти по целия свят. Известен е също с изследванията му на подводните монументи до остров Йонагуни (Япония), където се гмурка няколко пъти, започвайки през 1997 г. своя анализ на мегалитните структури, за да докаже, че това е естествен обект със следи от човешки действия, които са изменили формата им така, че да отговаря на техните нужди. През 1993 г. на проф. Шох е наименуван род изчезнали бозайници - Schochia, към които принадлежи Schochia sullivani. През 2006 г. Шох изследва т.нар. Босненски пирамиди и разкопките по тях, по покана на местните жители. Той стигна до заключението, че на място няма "абсолютно никакви доказателства за наличие на пирамиди или за монументи изградени от голяма древна цивилизация в района на град Високо (Босна и Херцеговина)".
В края на юли месец 2014 г. проф. Робърт Шох посещава България като член на международна изследователска експедиция, за която е обявено, че ще изследва знаци, оставени от древна цивилизация по праисторическите светилища Белинташ, Татул и Харман Кая. В експедицията взимат участие и учените проф. Ана Радунчева от Археологическия институт към БАН, археоастрономът Робърт Бовал, и астрофизикът Томас Брофи. Учените са придружени от екип на БНТ, който заснема работата им и ще продуцира документален филм с работно заглавие "По следите на древните", като се очаква да предизвика и международен медиен интерес към древното наследство на България, което е слабо познато в международен план и не добре изследвано. Отзвукът от тази новина се приема доста резервирано от някои от българските археолози, които с години проучват обектите, които експедицията ще обходи. Проф. Николай Овчаров все пак признава в свое изказване по въпроса, че процедурите за международни експедиции са много тежки, но пък имат своето важно за България значение. В интервю за в-к „Стандарт“ Робърт Шох споделя, че Белинташ е събудил интереса му поради наличието на много древни обработени скали. Той заявява, че има намерение да се върне отново, за да осъществи по-сериозно проучване и съответно вече обмисля план как да организира това.


Рудолф Гантенбринк работи в Академията за изящни изкуства в Берлин и по-късно в Хановер графика и дизайн проучвания. Като инженер и изследовател, той е самоук . След няколко години на изследвания в Египет и Голямата пирамида Гантенбринк направи изследвания, които след няколко неуспешни опита, най-накрая през март 1993 чрез създадения от него робот Upuaut -2 направи проучване на Südschachts четирите така наречените въздушни шахти, които всъщност се оказват, че са запечатани с малки каменни прегради към края им. След като проучил две от тези „шахти”, той трябва едностранно, без одобрението на германския археологически институт да направи втори опит чрез новосъздадения от него робот Upuaut-2 -Roboterfahrzeug, както и тази, използвана за първи Upuaut експедицията Upuaut-1. Откритията му разтърсиха научния свят, като доказа, че Голямата пирамида има всъщност съвсем друга функция.


Кристофър Дън има богат опит като занаятчия, като започва кариерата си като indentured чирак в родния си град Манчестър, Англия. Нает от космическа компания, той емигрира в САЩ през 1969 г. През последните 49 години, Крис е работил на всяко ниво на високотехнологичното производство от механик, инструментални, програмист и оператор на висока мощност промишлени лазери, инженер на проекта и мениджъра лазерни операции. За последните 16 г., той е служил като директор на човешките ресурси за Midwest производител космическите изследвания. Пирамидната одисея Крис започва през 1977 г., след като прочел на Питър Томпкинс книга „Тайните на Голямата пирамида”. Неговата незабавна реакция след изучаване на прецизни и конструктивни характеристики на Великата пирамида е била да се счита, че тази сграда може да има оригинална цел, която се различава от конвенционалното мнение. След по-нататъшни изследвания и проучване на изходен материал за различни теории, Крис стига до заключението, че тя трябва да е първоначално построена, за да се осигури високо техническо общество с енергия - с една дума, това е една много голяма машина. Откриването на целите на тази машина и документиране на неговия случай е взело по-голямата част от двадесет години на изследвания и след публикуването на книгата на Крис 1998 "електроцентрала в Гиза: Technologies на Древен Египет", който описва едно цялостно енергийно устройство, което е хармонично съчетано със Земята. В САЩ той се появи на PAX Телевизия, на Travel Channel, Discovery Channel, каналът Learning, Lifetime Television и най-наскоро на History Channel в древния чужденец епизод "The Evidence". Втората книга на Крис, озаглавен "Изгубените технологии на Древен Египет: Advanced Engineering в храмовете на фараоните" се фокусира върху един важен аспект на изследванията си в производствените възможности на древните египтяни и чрез окото и фотоапарата си разкрива пред читателите си отдавна пренебрегнати и забравени характеристики на египетски архитектурен план и производство на енергия.


Ханс - Йоахим Цилмер(роден на 20-ти септември 1950г. в Мьолн, Германия)е немски предприемач и от 1998г. е автор на оспорвани научнo-популярни книги. В своите преведени на общо единадесет езика книги – бестселъри той се спира на актуални теории особено в областите на геологията, геофизиката, еволюцията и палеонтологията, като ги подставя тях или лежащи в основата им теории (принцип на актуализма, геологичен лъч ма времето) под въпрос и формулира свои хипотези, противоречащи на преподаваното научно становище по смисъла на катастрофизма. Той отхвърля особено теорията на еволюцията и в частност теорията за макро еволюцията както и методите на датиране. Живот Ханс - Йоахим Цилмер следва в Минногеоложкия Университет Вупертал и в Техническия Университет Берлин инженерство и завършва двата университета като дипломирам инженер, после завършва аспирантура като др. рер. пол., основава и ръководи след следването 1977 фирма за високо строителство, инженерно бюро по строителство и строителна фирма в Солинген, а по-късно и в Берлин (Германия). Цилмер е инженер – съветник при камарата на строителните инженери на Нордрайн-Вестфален, бил е член и председател на Камарата на строителните занаяти на Солинген и от 1991-1999 е първи председател на спортния съюз TSG Солинген (2300 членове). Като автор на научно-популярна литература е участвал в интервюта на много немски радио и телевизионни предавания, между които PRO7 в предаването „Welt der Wunder“ (“Света на чудесата”) със спорните теми от книгата си „Dinosaurier Handbuch“ (“Наръчник по динозаври”). Теории Цилмер е както и Имануел Великовски представител на катастрофизма, но свързано с теория на младата земя, теория на катастрофата на младата земя, която твърди, че планетата земя като планета е стара, но преди около 5000 до 6000 години е претърпяла повсеместна катастрофа (потоп)в следствие на което земната кора се е променила и преобразувала. Основната геологична теза при това е, че са се образували няколко потока, които са се разпростряли над контиинентите: в северозапад и югозапад през Северна Америка, към Австралия или от Алтай през Сибир до Каспийско море, в Балтийско море и в Северният Ледовит Океан. При това се е преместила и земната ос и едва в този момент настъпва нареченият от него “Снежен период” през който замръзват арктическите и антарктическите области като един вид скъсен голям ледников период. По това време се увеличава според него и земното притегляне, поради което животни които до този момент са съществували в “мега формат”, като например големият колкото слон мързеливец в Америка или Мамута в Евразия сега измират. Така се е създал нов свят с по-малки животни, с други атмосферни условия, като например спадане на атмосферното налягане и повишено земно притегляне. В следствие на тези световни катастрофи според Цилмер противно на микро еволюцията не е имало макро еволюция, преход от един животински вид към друг, а вместо това: Така не е възможно от маймуноподобни същества да се появи човека. Освен това през този период изчесват 80 % от животинските видове: Един сценарий, който се счита, че е протекъл в края на ледниковия период (=начало на снежния период по Цилмер). Съответно според Цилмер не съществува контролируема история на човечеството, както той описва в книгата си “Лъжата за еволюцията”. Представеното твърдение на Цилмер в книгата “Заблудата на Дарвин”, че черепи респ. скелети от старокаменната епоха са най-много на няколко хиляди години, за Цилмер уж е било доказано в Англия от нови изследвания на неандерталски и кроманьонски черепи от Германия през 2004г. чрез нови датирания. Тезата на Цилмер от книгата му “Грешката на Дарвин”(L´Errore di Darwin), че Гранд Каньон, също както и според преданията на местните хавасупаи, е създаден от голямо наводнение по времето на прадедите им, уж е била доказана от нови изследвания на геологичните служби на САЩ: Огромни потоци вода с 37 пъти по-голямо количество вода от потока на Мисисипи издълбават Гранд Каньон катастрофално на няколко фази, последно преди около 1000 години. В рамките на катастрофалните събития в миналото на земята специално място заема палеогеографията на динозаврите, разгледаната в “Наръчник на динозаврите”. Зачестилите по цял свят находки от динозаври, според Цилмер са довели до там, че все повече динозаври са намерени на “грешни” континенти, т.е., според скалата на времето за тектоника на плочите, на вече изолирани и разделени от океани континенти. Като решение на този проблем Цилмер предлага модела за експандиране на земята. Верифицирането на природните катастрофи до 15ти век, по смисъла на катастрофизма водят в крайна сметка в книгата му “Колумб дойде последен” до преразглеждане на протичането на историята на културата на стария и новия свят (критика на хронологията). В тази книга Цилмер представя и “Теория за студовете в Америка”, според която преди викингите в Америка са били келти и римляни. Той подсилва своята теория със снимки и точни данни за местонахожденията на келтски менхири и долмени както и на римски монети в Америка (Заселването на Америка).

Вече 500 години мистериозните тайни на Пири Рейс остават неразгадани от науката

През 1929 година в истанбулския дворец Топкапъ (резиденция на османските султани в продължение на близо 400 години) случайно е намерена по време на разчистване в една от старите библиотеки необикновена карта на света, създадена през XVI век от легендарния мореплавател и картограф Пири Рейс Самата карта е нарисувана върху пергамент, изработен от кожа на газела, и е уникална с това, че на нея са изобразени не само Средиземноморието и районът около Мъртво море (добре познати на мореплавателите още от дълбока древност), но така също и източното крайбрежие на Северна и Южна Америка, западаното крайбрежие на Африка, както и северното крайбрежие на Антарктида (изобразено без полярния лед). Това действително е повече от необичайно, тъй като двата американски континента са открити за европейската цивилизация едва в края на XV век, докато първото документирано акостиране на Ледения континент е през 1820 година. Наред с това картата е впечатляваща и с това, че на нея с поразителна точност е изобразена не само бреговата линия на континентите (включително и на някои други неизвестни в периода на изобразяването им земи), но и планинските вериги, върховете, равнините, островите и реките. Предполага се, че необикновената карта е създадена около 1513 година и е част от книгата на Пири Рейс „Книга за морското дело“, в увода към която самият той посочва като главен източник на информация познанията на „старите владетели на морето“, както и двадесет стари карти и осем световни карти, начертани в епохата на Александър Македонски, изобразяващи целия населен свят, и някои старинни карти, използвани от Христофор Колумб в изследователските експедиции. Върху картата на Пири Рейс има изобразени: координатна мрежа, пресичаща Атлантическия океан (т.нар. линии на посока, използвани като указател на посоките през средните векове), много острови, красиви рисунки на кораби, хора, животни и необикновени същества, както и записки, свързани с важни географски открития; голяма част от имената са изписани на турски език, а в горната част на пергамента има рисунка, свързана със средновековната ирландска легенда за свети Брендан (мисионер и пътешественик, достигнал бреговете на Америка 400 години преди норманите) – кораб, акостирал край голяма риба, на чийто гръб има двама души. Удивителната точност на картата на Пири Рейс кара мнозина изследователи да вярват, че тя е направена чрез наблюдения от въздуха от неизвестен, но високо развит в технологично отношение народ, живял преди хиляди години, и познавал отлично въздухоплаването, географията, тригонометрията и сферичната геометрия. Някои стигат дори още по-далеч, предполагайки, че може би става въпрос за легендарните атланти, чиято високотехнологична цивилизация, спомената от Платон, изчезва необяснимо преди около 10 – 11 хил. години. Публикувано от Константин Серафимов https://www.youtube.com/watch?time_continue=3365&v=MHV323wz2Zo


Картата на Пири Рейс не е единствена!
ВсъщностКартата на Филип Боаше картата на Пири Рейс съвсем не е единствената, която смайва днешния свят. Още през 1959 г. американският професор Чалз Хепгуд открил в Библиотеката на конгреса във Вашингтон една карта, съставена от Оронтеус Финиус през 1531 г. Там Антарктида е изобразена без лед, с ясно различими, брегове, планини и реки. Очертанията и характерните особености на релефа, съвпадали със сведенията заКартата на Оронтеус Финиус скритата под ледове повърхност на материка, които били картографирани през 1960 г. През 1737 г. действителният член на Френската академия на науките Филип Боаше, публикувал своя карта на Антарктида. На нея той също дал точно изображение на материка както изглежда без ледената покривка. Нещо повече, френският академик изобразил в средата на континента водно пространство, разделящо го на два подконтинента. Изследванията по програмата на Международната геофизическа година, извършени през 1958 г. потвърждават, че Антарктида всъщност е архипелаг, съставен от големи острови, сковани от лед, с дебелина 1,5 км. В крайна сметка става ясно, че картите на Пири Рейс, Оронтеус Финиус и Филип Боаше дават представа за Антарктида такава, каквато е била по време на зараждащите се шумерска и египетска цивилизации. Според мнението на специалисти от Масачузетския технологичен институт, за съставянето на тези карти е необходимо задълбочено познаване на методите за геометрична триангулация и разбиране на сферичната тригонометрия. А такива знания безпорно са имали съставителите на картите, които използвали като първоизточници Пири Рейс, Оронтеус Финиус и Филип Боаше. Дали някога ще разберем, кои са били тези древни картографи, обладаващи такива смайващи знания?!

петък, 1 април 2016 г.

Русалките са реални същества - намерени са техни мумии

От векове наред митовете за тайнствените морски хубавици, които плуват в моретата и океаните се предават от уста на уста. Въпреки многобройните разкази на моряци и рибари за срещи с митичните хубавици, до скоро науката категорично отхвърляше възможността за тяхното съществуване. Британският научен музей в Лондон пази един любопитен артефакт – мумия на русалка. Повече от половин столетие тя събира прах далеч от погледите на хората. Мистериозният експонат представлява нещо средно между човек и риба.Мумифицираното същество много се различава от фолклорния образ на морските красавици. Откритата мумия е с дължина едва около 40- 60 сантиметра – от върха на главата до края на опашката. Главата на съществото наподобява поразително образът на елф или орк – заострени уши, изсечени черти, ужасяваща усмивка, голяма уста, от която стърчат остри като игли зъби.
Кожата на лицето на русалката също не отговаря на досегашните описания на морски хубавици. Освен определено неприятните черти, цялото лице е покрито с множество гъсти косми. Ако се вглеждате отблизо в мумията на русалката, ще може да забележите фините люспи, които покриват цялата повърхност на опашката и половината от торса. Ръцете на морското същество са покрити от фини косъмчета. Това, което прави най-силно впечатление сред малцината, които са имали възможност да я зърнат, е позата на мумията – ръцете ѝ са вдигнати, като в опит да се предпази от нещо, и завинаги са останали в тази позиция. Интересен факт е, че британската мумия на русалка не е единствения подобен артефакт. Много сходни мумифицирани същества могат да се видят в редица шинтоистки храмове в Япония.
Местните хора ги наричат с ласкавото име „морски принцеси“. От хиляди години азиатците вярват, че месото на русалките може да направи хората дълголетни до такава степен, че да граничи с безсмъртие. Японските „морски принцеси“, подобно на мумията в Англия, не се отличават с красива външност или размер. Мумията на русалка, която от години се пази в храма в Карукаядо, Япония е с размер едва 50 сантиметра. Подобно на европейската си братовчедка тя има големи кучешки зъби, който стърчат от отворената ѝ уста. Ръцете ѝ са вдигнати в същата молитвено-отбранителна поза, а долната половина на телцето ѝ е покрита с рибешки люспи. Най-малката от всички мумии на русалки се пази в храма Миуши. Русалката от Миуши е „висока“ едва 30 сантиметра. Най-старите останки от тайнствените морски същества се пазят в храма на град Фудзиноми, която се намира в подножието на планината Фудзи. Там местните шинтоисти се прекланят пред запазена 170-сантиметрова мумия, която според учените е на 1400 години.

Загадъчния свят на масаите

Масаите са полуномадско племе, което днес живее в саваната на Южна Кения и Северна Танзания. Смята се, че са мигрирали от Египет и Судан по долината на Нил някъде около XVI в. Ето защо те се отличават силно по външен вид от другите африканци с високите си стройни тела, тесните устни и правите носове. Бернхард Гжимек образно разказва, че докато хората от останалите племена бързо усвояват автомобила и другите удобства на съвременния живот, масаите „плюят на цивилизацията”, живеят постарому и се отдават на своята древна страст – отглеждането на домашни животни. Точното преброяване на хората от този народ е невъзможно, но се смята, че са между 900 000 и милион. В Танзания живеят към 250 000. Още от XIX в. контролират саваната и за разлика от другите африканци се противопоставят на навлизането на арабите и европейците. Препречвайки пътя на хайките за лов на пленници, те са причина да бъдат спасени много хора край езерото Виктория в жестоките времена на търговията с роби. Високата смъртност при причинената от мухата цеце епидемия на сънна болест обаче ги отслабва значително.
Масаите се славят като войнствен народ и хора на честта. Гжимек разказва случай, когато един от вождовете плаща без никакви възражения глобата от 30 овце, наложена заради това, че пасе стадата си на непозволено място. „Щом сте ме хванали, значи трябва да си платя.!” – отсича той. И днес жените са изключително красиви, а мъжете приличат на древногръцки богове със своите дълги кафяви крайници, червени наметала, задължително копие и къс „римски” меч, прибран в кожена кания. За разлика от околните африкански племена масаите никога не използват отровни стрели, защото ги смятат за непочтен начин за водене на война. Смисълът на живота за тези хора е в развъждането на домашни животни. Дори името „масаи” на техния език едновременно обозначава националността им и понятието за рогат добитък. Едно от преданията разказва, че при Мирозданието бог Енгаи дава на народа им всички домашни животни и ако някой друг иска да ги притежава, трябва да ги открадне от тях. В близкото минало това често е водело до войни, когато масаите са се опитвали да си върнат със сила „ своята собственост”.
Главна причина да бъдат оставени частично на територията на парковете в Танзания и Кения е, че открай време не ядат месото на дивите животни. Изключение правят антилопите кана и кафърските биволи. Зебрите, антилопите гну и другия дивеч масаите не докосват и затова те спокойно си пасат заедно с добитъка. За сметка на това, любима храна са им говеждото, овчето и козето месо. Отделно пият кръвта и млякото на домашните животни. Никога обаче не смесват в един ден месо и мляко, защото вярват, че издоената крава същия ден ще се разболее.
На отглеждането на добитъка е подчинено всичко, включително строежът на техните селища. Те се наричат краали или боми и се виждат в участъка между Серенгети и кратера Нгоронгоро. Селата се ограждат със стена от насечени бодливи храсти. Имат една „порта”, през която всяка вечер стадата се прибират вътре, за да бъдат предпазени от хищници. Така земята в бома постепенно се покрива с дебел слой изсъхнала прижинираща тор.
Масаите живеят в малки кръгли къщички, където се влиза почти пълзешком. Те се строят от жените, които първо правят конструкцията от извити дебели клони, а после я покриват с по-малки клончета и шума. Следва измазване с гъсти кравешки изпражнения и полагане на животински кожи, пазещи покрива при дъжд. Предвид полуномадския си начин на живот хората от този народ често сменят селищата си. Освен от изчерпването на пасищата това се предопределя от прекомерното затрупване на селищата с животинска тор на бома. Трета причина са смъртните случаи. Според вярванията на масаите в краала не трябва да умира човек. Затова за тежко заболелите се правят специални къщички извън укреплението. Ако все пак някой почине вътре, бома трябва да се изгори, а цялото имущество се товари на магарета и с пренася на ново място. Старият краал задължително се изгаря.
Въобще въпросът за религиозните вярвания на масаите е твърде интересен. Те почитат главния бог Енгаи, който едновременно е покровител на небето и светкавиците, но и бог на войната. В митовете той се материализира в ролите на Енгаи – Нарок (Енгаи Черния) и Енгаи – Наньоке (Енгаи Червения). Първият е добър, появява се на синьото небе, а гласът му са далечните отзвуци на гръмотевиците. Енгаи Наньоке е зъл господар на страшния гръм и светкавиците, които убиват. Затова му принасят в жертва черна овца. В някои варианти те са двама братя. Лошият не иска да се подчини на властта на Енгаи – Нарок и желае да изтреби хората. Молитвите на човеците винаги трябва да са отправени към добрия бог. Съществува една легенда, разказваща за създаването на народа на масаите. Според нея живели четири божества, като освен двамата споменати Енгаи имало още бял и сив. Черният бог обитавал сам връх на снежна планина, но отнякъде дошъл млад юноша. Двамата си взели жени от околното население, което разсърдили останалите богове. Те изпратили на хората суша, но юношата ги преборил и дъждовете отново завалели. Именно този младеж е родоначалник на масаите. Въпросната легенда засяга и проблема за миграцията на народа от далечните северни части на Африка. Бернхард Гжимек споменава за немския капитан Мориц Меркер, който служи в подножието на Килиманджаро между 1895 и 1902 г. Той успява да се сприятели с масаите, да научи езика им и да запише доста митове. Оказва се, че още преди идването на християнските мисионери те знаят редица истории от Стария Завет, макар персонажите да са с други имена. Такива са легендите за Всемирния потоп, за Адам и Ева, за Каин и Авел и много други.
Масаите имат стройна социална организация, интегрираща ги в обществото от ранни детски години. Сред тях се образуват съответно възрастови групи, към които те се числят. Малките момчета още след прохождането си са обучавани да пасат телетата и агнетата, а момичетата започват работа в къщи заедно с майките и сестрите си. Често се практикуват специални ритуали на бой с цел повишаване на храбростта и издръжливостта на децата.
Най-важният момент от живота на юношата е неговото посвещение, или инициацията. За да стане воин, той трябва да изпита болезнената операция на обрязването (еморат), която се прави без упойка. За ритуала масайските шамани, или „заклинатели на дъждовете”, използват остри ножове или животински кожи за превръзка. Момчето не трябва да вика от болка, защото това се смята за позор. Зарастването на раните трае няколко месеца и тогава юношите са в черни дрехи. Сед тези мъки следват най-хубавия момент от живота на мъжете. Младежите си слагат огърлици от цветни мъниста, пускат дълги коси, украсяват краката и ръцете си с гривни със звънчета. Строят си къщички извън бома и тези селища се наричат манята. Те не са защитени с бодливи огради, тъй като юношите трябва да докажат, че могат да се бранят сами. Правото да изграждат краали получават едва при навършване на зуно (пълнолетие), когато вече могат да създават семейства и да притжават собствен добитък. Дотогава на младите воини (морани) е забранено да пият алкохол, да работят каквато и да било и да ядат растителна храна. Те трябва да се хранят само с месо и да пият животинска кръв. Другите им задължения са да танцуват, да любят девойки и да участват в боеве. Тъй като сега войната е забранена, най-големия подвиг е да откраднат някоя и друга крава или дори цяло стадо. Според традицията мораните трябва да убият лъв с копията си, но сега това е забранено. Все пак, ако хищникът започва да напада добитъка, този лов временно се разрешава и подобна победа е най-ценна за младите мъже. Що се отнася до любовта, сексуалните отношения сред масаите по принцип са доста свободни. Мораните стават побратими и трябва цял живот да делят имуществото си, включително и жените. Впрочем в миналото тази чест се е полагала на всеки гост, който застане пред дома и забие копие в земята. Разбира се, такива традиции водят до различни венерически болести, а през последните години – до разпостранение на смъртоносния СПИН.
От съвременна гледна точка един от най-варварските ритуали при масаите е обрязването на жените. Едва след него девойката се смята за годна да встъпи в брак. Според древните традиции тази процедура е задължителна и мъжът може да откаже сватбата или да вземе девойката срещу ниска зестра, ако открие, че бъдещата съпруга не е минала през този ритуал. Ако обрязването на момчетата не носи много негативин ефекти, при жените то често води до тежки инфекции и смърт. Днес обичаят е забранен от законодателството на Кения и Танзания. След ритуала девойките носят тъмни дрехи, нанасят на лицата си специален знак и ги закриват. Според традициите си масаите се придържат към полигамията. Този обичай е възникнал предвид високата смъртност при воините. Стана дума за задължението на мъжа да предостави жените си на своя гост, но в крайна сметка окончателното решение взема самата съпруга. Сред народа обаче битува и полиандрията. Жената става съпруга не само на един мъж, но и на цялата възрастова група, към която той се числи. Родените от подобни връзки деца принадлежат на него и се приемат за негови потомци и наследници. Разводът (китала) съществува, като най-често е свързан със спорове около зестрата, уговорена при сключването на брака.
Масаите имат особено отношение и към имената си. Когато се ражда дете, бащата задължително трябва да заколи два бика. Тогава малчуганът получава първото си име. Ако създателят се съмнява, че отрочето е негово, се прави страшна процедура. Той го слага на средата на „портата” на краала. При положение, че детето е наистина от него, когато добитъкът се върне от паша, то ще оцелее и няма да бъде стъпкано. Хората от този народ често си сменят имената в зависимост от промяната в статута им. Гжимек дава красноречиви примери в това отношение. „Ако бащата дарява на сина си името Полпол, той после ще се нарича Продължителят на Полпол. След обрязването ще смени името си с това на баща си. Ако той се е наричал Сенду, а синът – Нана, то сега наследникът ще носи името Оле Сенду (синът на Сенду), а бащата – Мене Нана (бащата на Нана).
Когато Михаел и Бернхард Гжимек обикалят тези места, туризмът още не съществува като масово явление. Все пак тогава, малко преди англичаните да си тръгнат от Източна Африка, вървят приказки какво ще стане след оттеглянето им. Според слухове от района Лииондо масаите, „богоизбраният народ”, щели да основат своя „цветна” държава. Даже в края на 50 – те години на XX в. се наблюдават сблъсъци между привърженици и противници на тази идея. Сега явно танзанийските и кенийските власти са намерили решението. Някои смятат, че с развитието на доходоносното сафари останалите племена с радост са оставили любимата на масаите савана в техни ръце заедно с всички животни там, но и с охраната на резерватите.