сряда, 14 януари 2009 г.

Моята колекция от фосили


















Преди да се занимавам сериозно с палеонтология, се занимавах 5 години с археология. Археологията ми даде солидна основа, с която започнах да изучавам и другите науки. Намирал съм много интересни находки в района на Търново, посещавал съм много археологически обекти из страната и направих интересни открития. Най-провокиращи открития обаче направих по въпроса за тракийските могили и за Перперикон, чиито материали вече публикувах в сайта си ( не в блога). Даже същите тези материали вече са публикувани в местни вестници и в едно луксозно списание „ Alexandra travel”, благодарение на любезното съдействие на главните редактори, за което им благодаря сърдечно. Не искам да се хваля, но съм единствения в България, който е съдал сайт за алтернативна археология и една журналистка написа подробен материал за мен в нашия областен вестник” Борба”. Покрай археологията се запознах с много археолози, както от нашия музей, така и от София,че и от Украйна. Случайно обаче се натъкнах на морски таралежи на Арбанашкото плато край Търново и това ме запали завинаги към палеонтологията. Оказва се,че палеонтологията е по-интересно и по-безопасно занимание, защото всеки, който се занимава с археология извън професионалните среди лесно може да бъде набеден за иманяр и да си навлече наприятности от местните хора и професионалисти. Затова се прехвърлих към палеонтологията и геологията. Изчел съм доста литература, но мога да твърдя,че всъщност няма нищо по-достоверно от самата скална геоложка летопис. Тя е много по-вярна от теориите, които се преподават в учебниците. Защото когато една теория не може да обясни адекватно доказателствата, би трябвало да изхвърлим теорията, а не доказателствата! И досега се придържам към този принцип.
Александър Филипов









събота, 10 януари 2009 г.

Сътворението – тайното послание на Микеланджело


Както всичко излязло изпод длетото или четката на Великия италиански хуманист и гений – Микеланджело Боунароти – композицията “Сътворението на Адам” буди спонтанен интерес и възхищение. Оживотворяващият показалец на дясната ръка на Бога-Творец след миг ще вдъхне живот на Прародителя ни. Застинал миг, в чиято вечност стои една от най-големите загадки на всички времена – Кога, Къде и от Кого е сътворен човекът? Според Юдаизма и неговия пророк – основоположник Мойсей сътворението е дело на Бог Йахве (Йехова), Който в момент на творчески подем осъществява хрумването си да има надзирател в света на материалното. На проявената природа, носеща Душа. Във фреската на художника е отразен мигът преди одухотворяването, затова можем да говорим не само за съживена, но и одухотворена материя. Велик миг! Но нека не забравяме, че великото е строго човешка емоционално-героична категория, защото Йахве и преди това е вършил същото – когато е сътворил животните например. С какво оживотворяването на животинското царство е по-маловажно като дело от човешкото! А животните от какъв материал са сътворени – също ли от кал? И Библията и Мойсей мълчат. Необясним пропуск. В програмната Първа глава на книга “Битие” научаваме всички подробности за творчеството на материалния свят, включително и Човека като вид, подобие и ... че е Мъж и Жена. И още нещо изключително важно – животните не ги твори Йехова, а водата. “Според родът им”. Според чий род, от къде, кой ги е създал тези родове, които вече могат сами да се плодят? Въпреки, че е програмна и не се занимава с подробностите, описани в следващите глави, все пак в Първа глава би трябвало да се даде повече информация, но ... Затова пък се изпреварва човекотворчеството и ни информират, че Човекът е Мъж и Жена. Преди Адам да е поискал Ева?!... Неразгадаем проблем, ако успоредно с екзотеричното (но официално учение) нямахме и тайното знание на езотеричните школи, в каквато между впрочем е посветен и Мойсей. От това знание ни става ясно все пак, че в Библията се говори едва за Петия Адам в творчеството на боговете – Адам Кадмон – двуполовият, хермафродитният. На четири пъти Творците, защото не е само Йахве, са претворявали своето подобие докато стане годно да бъде оживотворено и да му се даде Душа. Ако разчетем внимателно кода за “реброто”, като не забравяме, че на иврит освен кост означава и половин, което е вярно поради факта, че всяко ребро е половинка от целостта си, защото те винаги са по двойки, ще схванем ясно, че Адам е бил андрогенен-двоен, двуполов. Но той беше и подобие – естествено е тогава да се попитаме хермафродитни ли са били Творците? Цялост са – там е тайната.
Още по темата: http://www.iskri.net/adam.html

петък, 9 януари 2009 г.

Гробници или храмове са тракийските могили?



Какъв народ са траките?Какъв е бил техният светоглед,техните нрави,обичаи,бит и религия?Наистина ли са отдавали такова значение на смъртта и задгробния живот?Или напротив обичали са живота?Според школско научния ни светоглед например,тракийските могили не са нищо друго освен гробници.Нека да надникнем обаче в тези "гробници" и да видим някои подробности. Траколозите смятат,че има няколко вида "гробници".Първият вид са така наречените "долмени", вторият -"кенотафи"-т.е. погребения без следи от трупополагане или трупоизгаряне и третият вид - "гробници-храмове".От по-следните са Тракийската,Свещарската,Староселската и др.Тези "гробници-храмове" са богато украсени с фрески и статуи.Докато при "кенотафи"-те това липсва.Да разгледаме стенописите във "гробниците-храмове"-те.Какво изобразяват те?Бойни сцени?Изпращане на владетеля или някой благороден трак от висшата аристокрация в отвъдното?А защо в "кенотафи"-те липсват украси?Преди да отговорим на тези въпроси,нека се върнем мислено назад във времето,в епохата,когато траките са били господари на Балканите.Според общоприетите схващания култът към Богинята-Майка е възникнал преди 10 000-7000 г.пр.Хр. по време на неолита.Това е епохата на матриархата.Доказателство за широкото разпостранение на този култ са многото намерени фигурки и скулптури на Боги-нята в териториите от Източна Европа до Месопотамия.Богинята-Майка е призовавана при ритуалите за плодородие,за осигуряване на богата реколта.Тези ритуали са продължили да съществуват чак до възникването на християнството.Но датировката 10 000 - 7000 г.пр.Хр.е подвеждаща и не е аргумент за начало на появата на култа към Богинята.Кога точно се е появил този култ?И има ли той почва по нашите земи?Къде са храмовете, в които са се осъществявали ритуалите,какво представляват,как изглеждат?Близо до мисълта е, че щом са посветени на жена и то богиня и щом жените са имали съществена роля при свещените ритуали,значи тези култови места трябва да напомнят нещо женствено.Или по-точно, да символизират плодородие и живот!И тъй като според официалната тракология могилите са гробници,нека ги погледнем под друг аспект.Ако разгледаме един "кенотаф" под разрез точно под могилния насип,ще видим,че конструкцията му поразително прилича на…женска утроба!
Всеки може да се убеди в тази теза чрез показаната горе вляво схема.Могилният насип над "кенотаф"-а съвсем очевидно символизира…бременност!Точно в такива "кенотафи" ( смятани от траколозите за гробници) са се извършвали ритуалите в чест на Богинята Майка,като са и принясани дарове.Така може да се обясни липсата на следи от човешки погребения.Но кой е народът, построил тези първи храмове?Тъй като камъкът не може да се датира чрез радиовъглероден метод,трудно е да се определи възрастта на обектите. Предметите намерени вътре обаче са смятани за тракийски.Значи ли, че "кенотафи"-те са дело на траки?Няма все още убедителни доказателства.Но ако са тяхно дело, ще трябва да преосмислим тяхната религия,техния светоглед.Дали наистина траките са войнствен народ, както ни го представят траколозите?Отговор ще намерим в някои тракийски стенописи, оставени ни в "гробници-храмове".Всъщност тези "гробници" са по-усъвършенстван модел на "кенотафи"-те.


В тях преобладават елементи от тракийското изкуство.Ако разгледаме техните фрески,ще видим,че липсват сцени на военна тематика.Сцените са предимно ловни или са изобразени мъже и жени от висшата аристокрация,които носят дарове на Богинята-Майка. И там култът към Богинята е налице.Любопитното е,че траките в специални случаи са правели животински,дори човешки жертвоприношения!И двата вида скелети са намирани в неестествени пози.Това говори за жертвени погребения,а не за култ към задгробен живот!Тази част от светогледа на траките все още не е проучена добре.Това разбира се не значи, че техните схващания за смъртта и задгробния живот са такива,каквито наблюдаваме например при египтяните. Иначе ако горепосочените обекти са гробници,защо в тях са изобразени такива "жизнерадостни" сцени?И защо "погребват" траки в обекти,символизиращи Богинята-Майка, плодородието и живота?Това,според мен,дава основание да подложим на съмнение общоприетата теза,че тракийските могили са гробници.Дава ни и една допълнителна представа за това,какви са били траките-миролюбиви,радвали са се на обилна реколта, богат улов,мир и просперитет.Фактът,че няма тракийски крепости по това време, а само храмове,говори,че просто не е имало военни конфликти или необходимост от война.Това явление се наблюдава едва след експанзията на династията Македонски в нашите земи.
http://arheo-filipov.hit.bg/new_a1.htm
Александър Филипов

Луната - рожба на планетна колизия?


Според официалната селенография,Луната се е появила преди около 4,6 млрд.години.По въпроса за нейния произход има най-различни хипотези,чийто смисъл се свежда до следните постулати:- отделяне на Луната от Земята;- прехващане на Луната посредством земното притегляне от друга орбита;- образуване в единен процес със Земята.В книгата си "Загадките на Луната" А.И.Войцеховски твърди,че повърхността на Луната е съставена от два основни типа геологични и геоме- трични образувания - "материци" и "морета". "Материците" представляват светли области с неравен планински релеф,издигащи се на 1-2 километра над прилягащите към тях като равнини по-тъмни лунни "морета".При обща площ на лунното кълбо 38 млн.кв.км около 85 процента от повърхността му се пада на "материците".Тяхната повърхност е изпъстрена с кратери - от няколко милиметра до десетки и стотици километри в диаметър.В същото време "моретата" са относително равни участъци от повърхността,които имат асиметрична форма и са разположени главно на видимото полукълбо,заемайки около 40 процента от неговата повърхност.Това са общите данни,представени от горепосочената наука.За повече информация като вътрешен строеж на Луната,атмосфера,гравитационно и магнитно поле и др. може да се прочетат в специализирана за тази цел литература.Моята задача в тази статия не е да подкрепям една научна догма,която вече е изчерпана като съдържание,а да покажа противоречията между факти и теории.Да видим сега какво казват древните предания.Най-интересното - смята Войцеховски е,че съществуват факти,които свидетелствуват,че Луната се е появила на земната орбита сравнително неотдавна.За това например говорят митовете на народите от нашата планета.Австралийските аборигени и централноамериканските индианци имат предания как един горящ предмет,нещо подобно на гигантска комета,се превръща в Луната.Китайците имат легенда за някаква планета,която управлявала времето на годините,месеците и дните.И действително,предизвикана от появата на Луната промяна в наклона на земната ос определя днес смяната на годишните времена,а забавянето въртенето на нашата планета,предизвикано от лунните приливи,води до увеличаване продължителността на земното денонощие.Много други народи делят годината на месеци в съответствие с лунните фази.Към казаното остава да добавим,че палеоазиатските народи и индианците от Северна Америка имат предания,че по-рано на Земята не е имало морски приливи и отливи,предизвиквани от Луната.А шаманите от Бирма твърдят,че е нямало и слънчеви затъмнения.Главният надзирател на Александрийската библиотека Аполоний Родоски съобщава,че е съществувало време,когато Луната не я имало на небето.Научава го от ръкописа от III век пр.н.е. "За предлунния период"Като изхождаме от всички горепосочени факти,в това число и казаното от Аполоний Родоски,бихме могли да определим горе-долу кога може да е станало даденото събитие.Всички данни говорят,че то се е случило преди 11-13 хиляди години.(Войцеховски,А.И. "Загадките на Луната").При това положение е логично да си зададем въпроса - откъде е дошла Луната?В предишната ми статия (вж. "Имало ли е Потоп по нашите земи?") споменах за планетна колизия,състояла се между планетите Марс и Юпитер.Сега на това място се въртят отломки от някогашна катастрофирала планета,образуваща днешния Астероиден пояс.Очевидно обаче не всичко е било разрушено от въпросната планета,което загатва за кос удар от блуждаещо космическо тяло.Разрушила се е само кората и част от нейната мантия.Ядрото и обаче се е запазило,както и тънък слой от останалата мантия.Вследствие силния удар въпросното ядро се е отправило по посока към марсианската,а по-късно и към земната орбита.И точно там е било прехванато от мощната земна гравитация,което я довело до опустошителни последици.Така оцелялото ядро се превръща в нова планета - Луна,а Земята променя своя облик и своята траектория. Остава открит въпроса - след като Луната според древните предания се е появила съвсем отскоро,дали тези кръгли образувания по нейната по- върхност могат да се нарекат "кратери"?При такъв кратък период от време (11-13 хиляди години) е малко съмнително нашия естествен спътник да е бил подложен на интензивна метеоритна бомбардировка,още повече,че на невидимата му страна почти няма кратери Нещо повече,сп. "New Scientisct",бр.142,1994 г. пише: "Много от кратерите на Луната образуват дълги вериги,които са дълги много километри".Загадка за повечето астрономи например представлява кратерната верига "Дейви",състояща се от 23 отделни кратера (смятани от учените за вторични),разположени на дължина 47 км и което е основното, "не посочват" със своя край някакъв голям кратер.Ще рече,едва ли не според общоприетите схващания лунната повърхност трябва да е била "простреляна" като от картечен откос.Така че теорията за метеоритни попадения не е достатъчно убедителна.Но погледнато под друг ъгъл,загадката може да се реши така: ако се вгледаме много внимателно в самото очертание на "кратерите",ще забележим,че въпреки различните им размери в диаметър,дълбочините им са почти еднакви,а дъната- равни.Освен това на видимото полукълбо лунната повърхност е като "набръчкана"от "материци" и други геологични аномалии,които са нетипични за метеоритни попадения.Такива деформации могат да се по- лучат,когато гореща материя попадне внезапно при минусови температури.При такива екстремални ситуации горещата материя рязко се свива.По повърхността и се образуват мехури,поради освобождаване на огромно количество газове,които при охлаждане и вакуумни условия хлътват навътре и приемат формата на кратери.Ефектът е подобен на този на земните калдери. Тези процеси могат да бъдат възстановени дори в лабораторни условия и научно доказани!При това положение древните предания са достоверни - когато Луната е била прехваната от земното притегляне,тя все още е била горещо,изригващо газове тяло.Фактът,че "кратерите" на обратното полукълбо са оскъдни, говори за неравномерно разпределение на магмата върху горещото лунно ядро и бързото и също неравномерно охлаждане.Резултатът е това,което виждаме днес.А това говори в полза на една по-млада Луна. http://arheo-filipov.hit.bg/new_p4.htm
Александър Филипов

Още интересни факти за Луната...


Възможно ли е човешкото познание да се докосне до дълбините на неизброимите мистерии на Вселената? Тайни, забулени във времето и пространството, ние може би никога няма да можем да ги разгадаем. Нашият ум се опитва да проникне отвъд границите на реалното, да разбере откъде сме, как е възникнал животът? Докога ще съществуваме? А началото, къде всъщност е началото?


Да надникнем в сборника от скандинавски митове “Новата Еда”, съставен през 1220 година:
“В началото нямало въобще нищо.
Нямало Земя, нито небе над нея,
Имало една зееща празнина...” (7[1], с. 15)
Тук откриваме знания за сътворението на Вселената от близо 800 години. Знания, които са в съгласие със съвременните космични теории.
Съхранени ръкописи от древни култури ни позволяват да разберем, че светът е започнал да възниква от нищото и материята да се сътворява от космичните бездни.
Ето как съвременните учени виждат Началото отпреди 20 милиарда години, известно като “Големия взрив”. Стивън Уайнбърг твърди, че “В началото е имало взрив. Но не като известните на Земята, започващи от определен център и разпространяващи се встрани. А взрив, възникнал едновременно навсякъде и от самото начало запълващ цялото пространство. При този взрив всички материални частици са се отдалечавали стремително една от друга.” (7, с. 16)
Двадесет милиарда години съществуване, гигантски процеси на образуване на галактики и звездни системи, избухване на свръхнови звезди. Процеси, които ние никога няма да видим, а дори и не можем да си представим.
Телата в Слънчевата система, включително и планетата Земя, са се образували преди 6 милиарда години. Само от няколко милиона години обаче на Земята съществува Живот. Но истината за неговото зараждане и развитие, за появата на човешкия род, е обгърната в булото на тайните. Тези няколко милиона години са нищожна част от живота на Вселената, а дори и за тях ние знаем твърде малко. Безбройни са въпросите, на които търси отговор човешкото познание. Колко ли звездни системи са се раждали и изчезвали? Колко ли цивилизации е погребало времето? Дали нашите предци не са получили голяма част от знанията си от Космоса? Не сме ли дошли и ние от там? Въобръжението ни се движи в определени граници. Най-често приемаме това, което можем да си обясним с нивото на нашето познание. И често предпочитаме срамежливо да мълчим пред уникалните и неподдаващи се все още на научно обяснение факти.
Нима египетските пирамиди могат да се построят при нивото дори на нашата цивилизация?
Може ли кварцов череп да се обработи така съвършено, че да не се наблюдават следи дори с микроскоп?
Да вземем календара на маите – не е ли той по-точен от Грегорианския?
Маите са изчислили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 242 129 денонощия. Според Грегорианския календар те са 365 242 500. Най-съвременните изчисления сочат цифрата 365 242 198. А кой знае дали древните маи не са били по-точни в пресмятанията си от съвременните учени. (2, с. 49)
Много от познанията на древните култури остават недостижими за нас. Ние обаче имаме самочувствието, че сме най-развитата цивилизация, съществувала на Земята. Така ли е в действителност? А фигурите от платото Наска могат ли да се начертаят без технически познания? Игра на древни култури ли са Каменните колоси на Великденските острови? Как са създадени уникалните каменни кълба в Коста Рика? Посетил ли е Орониций Финей през XVII век Антарктида две столетия преди да бъде открита, за да начертае картите, които не се различават от съвременните. Това са следи, които провокират нашето въображение и ни карат да търсим истината за себе си в мрака на историята. Липсващото звено в еволюцията от маймуната до човека все още не е намерено. Оставили ли са по-развитите цивилизации следа, която да се вижда от всички, но никой да не предполага, че е тя?
Дали Луната винаги е осветявала нощното небе? Предполага се, че нашата планета е имала друг спътник – Перун. Той се е врязал в земната кора, като най-вероятно място за това се посочва Атлантическия океан. Вследствие на това човечеството е преживяло невороятни аномалии, които били наречени със страховитото определение потоп. За него се говори в преданията на различни народи.
Ето как библейското познание е отразило това събитие:
“Битие Гл. 8 (11) В този ден се разпукаха всички извори на голямата
бездна, и небесните хляби се разтвориха.
(12) И валя дъждът на Земята четиридесет дни и
четиридесет нощи.
(18) И усиляше се водата, и умножаваше се много
на Земята,
(19) и покриха се всичките високи планини, които
бяха под всичкото небе.
(23) И изтреби се все що съществуваше по лицето
на Земятя... (1, с. 7)
По това време спадът на човечеството бил внезапен – от около 500 на 8 милиона. (2, с. 29)
Още по-интересно е, че и календарите на различните народи започват от близки изходни точки. Индийският лунно-слънчев календар е от 11 653 г. пр. Хр. Египетският слънчев – от 11 542 г. пр. Хр., Асирийският лунен е с начална година 11 542 пр. Хр., а а Централно-американският надпис е поставен през 12 042 г. пр. Хр.
И така, какво особено има в поведенито на Луната в сравнение с другите спътници от Слънчевата система?
Една от съществуващите хипотези по този въпрос е на българските учени Борис Комитов и Симеон Владимиров, астрономи от старозагорската обсерватория.
Ето и тяхното мнение, което ни дава пълна картина за особеностите на нашия естествен спътник
II. Хипотеза, която по компетентност няма аналог
Луната се намира в приливната зона, а всички останали големи спътници са разположени в гравитационната зона на съответната планета. Изключват се тела с диаметър по-малък от 100 км, в това число спътниците на Марс – Фобос и Деймос. В гравитационната зона ускорението на дадено тяло се причинява повече от планетата, а в приливната зона – от Слънцето.
Всички масивни спътници обикалят планетите-гиганти – Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун. Отношението между масите Земя-Луна е най-малкото в Слънчевата система заедно с двойката Плутон-Харон. Заедно с кратерните следи се виждат и прояви на тектонична активност, както при спътниците Ганимед, Тетис, Ариел и Тритон. Единствено повърхността на нашия спътник и Йо не са покрити с ледено вещество. Луната има плътност като галилеевите спътници на Юпитер – Йо, Европа, Ганимед, Калисто. Всички големи спътници се движат в екваториалните плоскости на съответните планети. Тритон, Япет, Хиперион и Луната правят изключение. Луната е в орбита, близка до еклиптиката (плоскостта на земната орбита). Тя е пета по маса след Ганимед, Тритон, Титан и Калисто.
По всички свои показатели Луната е уникално тяло в Слънчевата система. Комитов и Владимиров показват недостатъците на всички изградени до сега хипотези за произхода на нашия спътник. Те обръщат внимание и на някои специфични особености на Луната, Слънцето и планетите.
Поради въртенето около своята ос Слънцето има 27-28-дневен цикъл в геофизичните явления и това дава отражение върху редица биологични процеси.
Някои явления на Земята са свързани със синодичния период (временният интервал между две еднакви фази), който е 29,5 денонощия. Такива явления са амплитудите на морските приливи, някои биологични цикли и др. Периодът за завъртане на Луната около нашата планета е 27,35 денонощия. Нашият спътник модулира параметрите на слънчевия вятър в околоземното пространство по същия начин, както правят това планетите.
Комитов и Владимиров посочват една съществена разлика между 27-28-дневния слънчево-земен и 29,5-дневния лунно-земен цикъл. Първият е неустойчив, а вторият – устойчив. Тук се крие основата на тяхната хипотеза. Те предполагат, че Луната оказва влияние върху промените в параметрите на междупланетната среда и оттам стабилизиране на 27-29-дневен геофизичен цикъл.
Според тях последното обстоятелство е изключително важно, като се има предвид колко е важна ролята на адаптацията на живите организми и особено за висшата нервна дейност при бозайниците и човека. Интересите към промените на слънчевата активност и свързаните с това изменения в земното магнитно поле е доказана от редица изследователи и най-напред от Чижевски.
Ако Земята нямаше масивен спътник с такива орбитални параметри, нейната атмосфера и биосфера биха били в много по-голяма степен подложени на силни неустойчиви кратковременни въздействия от страна на активните процеси на Слънцето и съпътстващи ги влияния в околоземния Космос. Друго интересно обстоятелство е, че Луната има почти еднакъв видим диаметър със Слънцето за наблюдателите на Земята.
Всички тези особености, чиято случайна реализация е почти невъзможна, карат авторите на хипотезата да допуснат, че Луната е възникнала “по поръчка” и тя е нужна за оптималното протичане на природните процеси в нашата планета и особено в биосферата. Комитов и Владимиров посочват, че през 1988 г. чехословашки изследователи са излезли с твърде интересни резултати, които показват тенденция за увеличаване на валежите в периода на новолуние и пълнолуние при висока слънчева активност.
III. С кого се “сблъскаха” американците на Луната?
От древността до наши дни Луната непрекъснато провокира човешкото въображение. Запазен е спомен в хрониките на много народи, че тя не винаги е осветявала нощното небе. Когато се появяват телескопите, върху лунния диск се наблюдават загадъчни тела. Американските посещения там не минават съвсем гладко. Нека се опитаме да повдигнем булото на тези загадки.
В историята на астронамията в последните 200-300 години са запазени съобщения за бавни или по-бързи движения на лунни формации. Някои астрономи подлагат на съмнение тези наблюдения. Обаче през последните години има сигурни доказателства, че съществуват движещи се обекти.
Много астрономи регистрират потъмнявания, петънца върху лунния диск и отстрани на него. Има и съобщения за ярко проблясващи точки, геометричини фигури и движещи се тела. (6, с.163)
През 1963 г. астрономи от Флегставската обсерватория в САЩ (щата Аризона) наблюдават 31 светещи обекти с големи размери. Между тях се движели по-малки.
За това, че тези съобщения са напълно реални, се разбра от информацията, която донесоха американските астронавти от Луната. Въпреки че там те престояха съвсем кратко време и може да се счита, че лунната повърхност е доста слабо изучена, фактите са направо изумителни.
Човекът винаги се е опитвал да открие присъствие на по-развити цивилизации върху планетите от Слънчевата система и техните спътници. А тази цел стана по-достижима със създаването на космическите кораби.
На 11 декември 1972 г. Рон Евънсън, Харисън Смит и Еужен Д`Ерман стъпват на Луната. Сред снимките има и такава – крак с пет малки и един голям пръст и дължина 13,5 см. Тя кара учените да се замислят сериозно. Снимката, която се съхранява в Хюстън, показва, че преди 300 000 години някакво същество е стъпвало на лунната повърхност. Нима е по силите на някой да отрича реално документиран факт? Оказва се, че да. Стигнали ли сме до такова развитие, за да си позволяваме смело да отричаме явления само заради това, че все още не можем да си го обясним? Но тази снимка не е единственото доказателство.
Екипажът на “Аполо 7” се среща в окололунната орбита с НЛО. Ослепява ги ярка светлина и чуват звук, на чиято честота трудно се издържа. Кабината е залята с топла вълна и корабът започва да вибрира.
Астронавтите от “Аполо 8”, “Аполо 10”, “Аполо 12”, “Аполо 15” също наблюдават НЛО в орбита окло Луната. Първите два и последният екипаж успяват да го фотографират. Снимки, само че на два обекта с неизвестна индентификация, прави “Аполо 11”.
Изненадите не свършват дотук. Въпреки че членовете на американските екипажи говорят със земната станция в Хюстън с кодирани термини, любопитни радиолюбители успяват да уловят интересни изрази.
Екипажите на “Аполо 11” е в окололунна орбита. Армстронг и Олдрин кацат със спускаемия модул в Морето на спокойствието. До слушателите на Земята достигат звуци, които не са от модула. Армстронг описва кратерите, които вижда от спускаемия апарат. И изведнъж казва:
“С големина са от шест до петнадесет метра...”
“И... на разстояние от около половин миля от нас се виждат следи, които като че ли са оставени от веригите на танк...”
Олдрин започва да говори, като използва шифър:
“Има малко “цвят”, но някои каменни блокове “могат да го съдържат”. Ще видим.”
Радиолюбители успяват да уловят съобщение, в което Армстронг казва какво точно е видял на Луната:
“Тук има огромни обекти, сър! Огромни! О, боже! Разположени са от другата страна на кратера! Има ги на Луната! И ни наблюдават!”
Изненадите не са само тези. В първия кадър, даден от Луната, се вижда, че американското знаме се вее, като че ли от лек ветрец. А нали там няма атмосфера? Този епизод е спрян и грешката веднага е поправена.
И други екипажи не са оставени на спокойствие на лунната повърхност. Уловен е разговор между Сернън и Смит от “Аполо 17”:
“Странно! Тук има някакъв блок, някаква пирамида. Стоя в следата, оставена в чакъла от някакъв блок. Какви са тези предмети, които прелитат над нас?”
Ето какво казва Сернън, след като се връща на Земята:
“Навярно Луната би могла да ни разкаже за съществуванета на прастара цивилизация, която въобще не се намира на Земята. Навярно не е и на Луната, но със сигурност е в нашата галактика.”
Аномалии се наблюдават и с космически спътници, изстреляни от Земята. Една от американските лунни станции от типа “Лунър орбитър” преустановявя дейността си. Тя проговаря, но при твърде загадъчни обстоятелства.
Станцията работи със слънчеви батерии. За тяхното зареждане е необходим лунен ден. Странното е, че тя започва да работа през лунната нощ без източник на енергия.
IV. Светлинка от хилядолетията на забравата
Нашият ум се старае да проникне в дълбините на времето, да открехне страници от древната история, но не винаги успешно. Какво ли не бихме дали да се върнем само за минути в праисторическите времена, да усетим дъха на това друго време, да уловим сянката на друг живот. Но това едва ли някога ще може да стане. Следите на съществували отдавна събития напълно са заровени в тайните на времето. Немалко учени се докосват до книги, в които се процежда светлинка от хилядолетията забрава. Не е ли изумително, че човек успява да съхрани за паметта на времето отдавна отминали събития и да им даде нов живот.
В Андите, Южна Америка, се намира “Вратата на Слънцето”. На нея е изобразен най-древният календар на Земята – Тиахуанаку. На този календар годината има 290 дни. (2, с. 23) Според Х. Белами той бил създаден 10-13 хиляди години пр. Хр. Резкият скок от 290 до 365 дни в по-новите календари дава основание да се смята, че в този именно период от време е станал някакъв катаклизъм на нашата планета. Белами стига до извода, че Земята е претърпяла някаква катастрофа с космическо тяло и това е променило както периода на обикалянето й около Слънцето, така и положението на земната ос. В подкрепа на това твърдение е съотношението между най-дългия и най-късия ден на годината. В древен Египет той е 12 часа и 55 минути към 11 часа и 5 минути. У маите е 13 към 11. (2, с. 22) Друго потвърждение на хипотезата е фактът, че Египет и Мексико са на една и съща географска ширина, но такава продължителност на датите съществува на 1000 км по на юг. Това показва, че преди Потопа те са били по-близо до екватора.
Северният полюс преди катастрофата е бил в Хъдзъновия проток. След това описва крива над Гренландия, за да достигне сегашното си положение. Такова рязко изместване е могло да стане само в резултат на космическа катастрофа.
Свещената книга на персите “Зенд Авеста” описва: “Слънцето, Луната и звездите изгрявали над тях само един път в годината, и годината изглеждала като един ден и една нощ.” Такова описание може да има само до полюса. (2, с. 22)
За това разказва и “Ригаеда”, книгата със свещени химни, която арииците донесли със себе си в Индия. Там се говорело за Голямата мечка, която светела точно над главата, за звезди, които се движат по небето в кръг, за Слънце, което изгрява веднъж в годината. (2, с. 22)
Съществуването на приблизително еднакви описания ни кара да мислим, че в тези краища на Земята е имало полярна нощ.
За разместване на маси по повърхността на Земята е могла да бъде причина и гигантска приливна вълна. Вследствие на това би трябвало да стане изменяне на оста на въртене на Земята и изместване на полюсите. (2, с. 22)
Това уникално изместване също е намерило отражение в летописите на човечеството.
През XVII век в Китай пребивавал йезуитският мисионер Мартин Мартиниус. Той прекарал там няколко години, изучил езика и като се завърнал, написал подробен труд “История на Китай”. Ето как с думите на древни китайски летописци той описва какво е станало по време на Потопа: “... Опората на небето се срутила. Земята била разтърсена из основи. Небето започнало да се накланя на север. Слънцето, Луната и звездите променили пътя на движението си. Целият ред на Вселената се объркал. Слънцето било затъмнено, а планетите променили своите пътища.”
За променяне вида на небето съобщил и “един от най-мъдрите римляни”, познавач на древността – историкът Теренций Варон, който е ползвал някакъв древен източник. Той писал: “Звездата Венера променила своя цвят, размери, форма, вид и курс, което не било се случвало нито преди, нито след това.”
И в Юдея съществувала подобна версия. Там се смятало, че потопът “е станал, защото господ бог е променил местата на две звезди в съзвездието.” (2, с. 10)
Обитателите на тихоокеанските острови обозначават този период на различните си диалекти като “най-дълбока тъмнина”, “непроницаем мрак”, “безброй нощи”. (2, с. 19)
И в “Таламуда” четем, че след катастрофата (загубата на благословената прародина на човека, изгонването от Рая) Слънцето се скрило. (2, с. 19)
Етиологът Фрейзер съобщава, че изследваните от него 130 индиански племена са съхранили спомен за Потопа. Ето как го описва племето Киче от Гватемала: “...след катастрофата настъпи голям студ, а Слънцето не се виждаше.” Племената от Карибския басейн и по течението на Амазонка разказват за “страхотен грохот и рев, последвани от дълга зима.” Подобни описания намираме и при други народи.
Герстенкорн смята, че голямо количество лунен прах се е разпръснало в пространството между Земята и Луната и постепенно се е слягал между тях. За наблюдателя от Земята небето потъмняло и Слънцето помръкнало. Подобен ефект се предизвиква и от голямо количество прах от вулканичен произход. Това явление е можело да стане и от рязкото застудяване по време на катаклизма. (2, с. 19) Не изключвам вероятността да е попаднал лунен прах, да е настъпило застудяване, да са изригвали вулкани и в резултат на това да са станали всички събития, описани от различните учени.
Има основание да се предполага, че някаква космическа катастрофа е станала със Земята около 12 000 години пр. Хр.
И според полския учен Людвиг Зайдлер Земята се е сблъскала с космическо тяло. В резултат на тази катастрофа се е променило положението на полюсите и са настъпили резки промени в климата на Земята. Тогава е настъпил и краят на ледниковия период. Зайдлер обръща внимание на следния факт – в Североизточен Сибир има десетки хиляди замръзнали мамути. В техните стомаси са били намерени несмлени шишарки и клони от ела, а те растат по на юг от северната тундра. Ето още едно неопровержимо доказателство за това, че екваторът е променил положението си, като се е преместил на юг. (стр. 27 а)
“Попол-Вух” съобщава, че след катастрофата “настанал много голям студ, Слънцето не се виждало”. Древните митове на Мексико и Венецуела разказват, че скоро след Потопа настъпил страшен студ и морето се покрило с лед. А племената, които живеят в тропичните гори на Амазонка, и досега пазят спомени за ужасната и дълга зима, настъпила след Потопа, когато измръзвали и измирали от студ.
Книгата “Зенд-Авеста” също известява за царя на тъмнината, който изпратил студ и мраз на благословената родина на древните арийци. “Зенд-Авеста” разказва, че арийците били предупредени за настъпването на студовете: “На Земята ще налетят унищожителни зими... те ще донесат сняг, дълбок 14 пръста...” (2, с. 20)
Почти всички извори, съобщаващи за катастрофата разказват за събудили се вулкани, за планини, изхвърлящи в небето огън и пепел. Ясно е, че изхвърлянето на огромно количество вулканична прах и пепел в атмосферата неизбежно ще да е предизвикало рязко понижение на околната температура, за което съобщават достигналите до нас възпоминания. (2)
Но може би това не е единствената причина да настъпи епоха на студ и мрак.
Друга причина, която би могла да доведе до същите резултати, е промяната на полюсите на Земята или на ъгъла на нейния наклон спрямо орбитата. Залежите на каменни въглища в Антарктида, на Шпицберген и зад Северния полярен кръг свидетелстват, че полюсите са се намирали далеч от тези райони. (2, с. 21)
“Наклонът на земната ос се мени в продължение на период от 40 000 години. Освен това, земната ос се променя ритмично на 21 000 години. Измененията на наклона на земната ос променят и ъгъла на падането на слънчевите лъчи, а следователно значително се променя и климатът в отделни части на земното кълбо.” (2, с. 21)
Да се прехвърлим в Америка. Ученият Праути съобщава, че по цялото Атлантическо крайбрежие край САЩ на площ 21 500 кв. км са открити около 140 000 кратера от метеоритен произход. Те са разположени около град Чарлстън. Изследванията с магнитомер показали повишени магнитни свойства на 26 от тях. Друг негов колега – Уалдо, достигнал до извода, че кратерите са от метеоритен произход, но са отломки от голямо космическо тяло. Уточнява се и времето на катастрофата – около 12000 г. пр. Хр.
Германският инженер Ото Мук определя мястото на падане на главната маса от космичното тяло – близо до Флорида и Бахамските острови.
Подобна е и хипотезата на руския професор Ветчинкин. Според него, тялото се е врязало под малък ъгъл спрямо хоризонта, в югоизточна посока, така че е накарало Северният полюс да опише сложната крива от Хъдзъновия проток през Гренландия до сегашното си място.
Българският астроном професор Бонев е на мнение, че гибелта на Атлантида е свързана с падането или преминаването на тяло с големината на астероида Церера (с диаметър около 770 км). За мястото на катастрофата той посочва Атлантическия океан.
Освен кратерите около град Чарлстън, са останали и други следи от катастрофата. На североизток от Малката Бахамска банка и остров Литъл Абако в Атлантическия океан се намира Бахамската падина. Диаметърът й е 150-250 км, а дълбочината – от 5027 до 5301 метра. В средата й се издига куполовидно възвишение, над което водата е 1137 метра. Видът на падината е точно като кратер след космическа катастрофа. Интересно е, че банките и островите имат много стръмни склонове. Геолозите все още нямат обяснение за този факт. Но те също като Уалдо определят възрастта за образуване на склоновете – около 12 000 г. пр. Хр. Картите на Антарктида, изготвени от Орониций Финей, също поставят много въпроси. На древната карта на континента се виждат реки и фиорди. На местата, където са означени реките, днес има ледници, които бавно се свличат към океана.
Според руският учен Александър Горбовски най-малко преди 6000 години ледената броня изцяло е покрила Антарктида. (1 и 2, с. 28)
Същият автор ни показва и други следи от евентуалната катастрофа, сполетяла тогава Земята. Такова сътресение е предизвикало катаклизми от планетарен характер, които и до ден днешен са запазени остатъци върху Земята. (2)
“Руските учени академик В. Обручев и Е. Хагемейстер изказаха предположението, че краят на последния ледников период в Северното полукълбо е пряко свързан с потъването на някаква суша в Атлантическия океан. Потъването на тази суша създало възможност Гълфстрийм да се устреми на север и така завършила епохата на заледяването в Европа и Гренландия.” (2, с. 26)
“Отвреме навреме в ръцете на изследователите попадат различни по вид находки, които потвърждават, че някога в Атлантическия океан наистина е съществувала суша. Шведският учен П. Колбе, вземайки проба от дъното на Антлантическия океан на дълбочина 3600 м, извлякъл остатъци от водорасли, които могат да растат само в сладки води. Единственото обяснение на това откритие може да бъде предположението, че някога на това място е имало суша.” (2, с. 26)
“През 1898 г. екипажът на един френски кораб, който ремонтирал кабела, минаващ по дъното на Атлантическия океан, измъкнал случайно на повърхността парче скала от вулканичен произход. Учените се заинтересували от находката. Оказало се, че такава стъкловидна лава е могла да се образува само при атмосферно налягане. Тази лава датира от XIII хилядолетие пр. н. е.” (2, с. 26)
“Датата на потъването на Атлантида, която намираме у Платон – 9570 г. пр. Хр. е също през Х хилядолетие.” (2, с. 26)
“Могло е да се установи, че времето, когато се е появил Ниагарският водопад, образуван в резултат на резки геологични размествания в този район, е VIII-XIII хилядолетие пр. Хр.
“Неотдавна известният мексикански учен Гарсиа Пайона открил в Кордилерите на височина 5700 м под дебел слой лед останки от две колиби. Варовиците с раковините и следите от дейността на морето край колибите говорят, че някога те са се намирали на морския бряг. Изчисленията показват, че издигането в тази област е станало преди повече от 10 000 години.” (2, с. 27)
“Големият американски изследовател У. Либи, лауреат на Нобелова награда, твърди, че прецизният радиовъглероден анализ е позволил да се открият удивителни явления на американския континент. Например “Преди 10 400 години – пише Либи – следите на човека внезапно изчезват... Откритите засега факти говорят, че именно на тази граница става като че ли някакво прекъсване в тяхната последователност.” (2, с. 27)
“В Централна Азия, в планината на Курдистан, се намира забележителната пещера Щандер, чиито културни пластове сами по себе си са една непрекъсваща се хроника на 1000 000 човешка история. На границата на същата дата – 10 000 г. пр. Хр. настъпва внезапно прекъсване.” (2, с. 27)
Потопът е оставил трайна следа в съзнанието на човечеството. Колкото по-близо до Бахамските острови и Флорида са се развивали събитията от този катаклизъм, толкова ужасният спомен е по-голям.
Ето още подробности от описанието на племето Киче от Гватемала: “Станал много голям Потоп... потъмнял ликът на Земята и започнал да вали черен дъжд, пороят се леел ден и нощ... Хората бягали отчаяни... Те се опитвали да се изкачат на покривите на къщите, които се срутвали и ги захвърляли на земята... Те се опитвали да се покатерят по върховете на дърветата, но дърветата ги изхвърлили, хората търсели спасение в пещерите и скалните дупки, и те погребвали хората. Така завършила гибелта (на рода, расите) на хората, обречени на унищожение.” (2, с. 7)
В древномексиканските текстове “Кодекс Чималпопока” също се вижда, че водата покривала цялата земя. “Небето се приближавало до Земята и в един ден загинало всичко, дори планините се скрили под водата... Казват, че скалите, които виждаме сега, тогава покрили цялата земя, а лавата кипяла и клокочела с тътен и се издигали червени планини...” (2, с. 7)
В бразилските предания описанието е същото: “... Водата се издигнала на голяма височина – гласи едно от бразилските предания – и цялата земя била потопена във вода. Мракът и пороят не прекъсвали. Хората бягали, незнаейки къде да се скрият, изкачвали се на най-високите дървета и планини.” (2, с. 7)
Ясно е, че през този период са се образували планини. Индианците от островите Кралица Шарлота твърдят например в митовете си, че до катастрофата Земята не е била такава, каквато е сега, и че тогава съвсем не е имало планини. “Кодекс Чималпопока” споменава за издигащи се червени планини, явно нажежени или покрити с разтопена лава.” (2, с. 7)
Отдалечавайки се от Карибския басейн, мащабите на катастрофата намаляват: “Например в преданията на индианците от Аляска (племето Глингит) се говори само за Потоп. Малкото оцелели хора плували с кану към планинските върхове, за да се спасят от бушуващите води. Мечки и вълци, подети от Потопа, без да се плашат, бързали да доплуват до лодките и хората трябвало да ги пропъждат с копия и весла.” (2, с. 8)
В древна Гърция водата достигала до короните на дърветата: “Едни търсели по-високи хълмове, други се качвали на лодки и работели с веслата там, където неотдавна били орали, трети улавяли риби по върховете на брястовете.” (2, с. 8)
В Шумер не се описват сериозни наводнения: “Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа...” (2, с. 8) Глинените таблички на Шумер описват пет града, които са съществували преди Потопа – Ериду, Баб-Габира, Ларак, Сипар и Шурупак. По информация от Омировите редове Хенри Шлиман откри Троя. Използвайки клинописното писмо, археолози откриват три от допотопните градове – Ериду, Сипар и Шурупак. По време на разкопките били открити следи от наводнение, сполетяло този район. (2, с. 5)
“В свещената книга на древните иранци “Зенд-Авеста” се казва, че по време на Потопа по цялата земя водата била на височина, колкото човешки ръст...” (2, с. 8)
“Преданията твърдят, че в югоизточния район на Азия, в Китай, морските води залели сушата и след това се оттеглили от крайбрежието на югоизток.” (2, с. 8)
От този период са запазени много малко изображения за катастрофата. Две от тях са рисунка от ацтекски кодекс и древновавилонско изображение. (2, с. 6)
Древните са запазили спомен за космическия произход на катастрофата. “Древноиндийските свещени книги, съобщавайки за причината за катастрофата, сполетяла Земята, разказват, че тя била предизвикана от “бог Хаягрива, който обитава бездната. Халдейските митове споменават някакъв си архангел на бездната.” (2, с. 11)
Някои автори смятат, че древногръцката легенда за Фаетон е съхранен спомен за Потопа. Според тази легенда Фаетон, син на Хелиос, е поискал да управлява един ден небесната колесница. Той не успял да я удържа добре и се приближавал твърде много до Земята, като изпепелявал повърхността й. Зевс поразил с мълния младежа и той рухнал върху Земята.
Описанието на Фаетон прилича на преминаване на комета край Земята и сблъсък с нея. Някои автори предполагат, че Земята може да се е сблъскала с комета. “Дали това не е небесния “Велик Змей”, за когото четем в пета книга на кодекса на маите “Чилам Балам”, че се бил появил на небето и паднал на Земята. Скали и дървета били раздробени. От небето се спуснал Великият Змей... Заедно с Великия Змей, небето рухнало на Земята и я заляло с вода.” (2, с. 15)
Според мен, катаклизмите на Земята са били в резултат на една гигантска инженерна операция. Развита цивилизация е въвела Луната в сегашната й орбита. Това е довело до аномалии, които са описани от много народи и летописци. Възможно е падането на скална маса в Карибския басейн да е унищожила Атлантида. В резултат на навлизането на Луната в новата й орбита, се е образувала километрична по височина приливна вълна в Американския континент, чиито размери с отдалечаването от епицентъра, са намалели. Не се изключва вероятността огнените стихии в небето да са реактивни термоядрени двигатели, които са извършили невероятното за нашите представи придвижване на Луната. Така тя вече е започнала да изпълнява ролята, описана от Комитов и Владимиров.
“Това предположение на съвременните изследователи намира отклик със сведение, което Солон получил в Египет. Както известява Платон, жреците били казали на Солон, че под мита за Фаетон “се крие истината, че светилата, движещи се в небето и около Земята, се отклоняват от пътя си и през дълги промеждутъци от време изтребват всичко на Земята посредством силния огън”.
В редица стигнали до нас съобщения, свързани с катастрофата, се споменава, че на небето се появили някакви тела, паднали след това на Земята (или отдалечили се от нея). Така в петата книга на “Сибила” се казва, че на източния хоризонт се е появило някакво огнено тяло, което със светлината си затъмнило Слънцето и паднало след това в океана. Ирландските предания говорят за странни “облаци”, появили се на небето след Потопа, които се разкъсвали и падали на Земята, причинявайки извънредно големи разрушения. Очевидно към числото на подобни съобщения принадлежи и едно от индианските предания, което твърди, че след Потопа изгрели седем слънца на небето, а после едно от тях погълнало останалите шест.” (2, с. 12)
Известният шведски анстоном Ханес Алфен излага теорията на немския си колега Герстенкорн. Луната е била планета, която се е движела по орбита, близка до земната. Постепенно тя е била притегляна от Земята и видимият й диаметър се е увеличил 20 пъти. Когато нашият спътник е бил най-близо до Земята, приливната вълна е била няколко километра. (2, с. 15)
Бъдещи изследвания ще покажат дали наистина Луната е станала спътник на Земята по време на Потопа. Интересна е и причината, породила това явление – естествена или изкуствена. Важното е, че имаме сериозни основания да се съмняваме дали винаги Луната е огрявала нашето нощно небе.
Много народи са съхранили спомени, че преди Потопа на небето не е имало Луна. За такъв факт се споменава в южноамериканските предания и финландския епос “Калевала”. Маите не споменават за Луна, а тяхното нощно небе се осветявало от Венера. В Южна Африка бушмените от този период не помнят на небето да е имало Луна. В Южна Гърция, в Пелопонес, имало страна Аркадия. Нейните жители също не говорят за нашия спътник. Елините ги наричат “долунни”. (2, с. 16)
Гръцкият математик и астроном Анаксагор (V в. пр. Хр.) и Аполоний Родоски, главен надзирател в Александровската библиотека, се позовават на недостигнали до нас древни източници и текстове, според които Луната се е появила на небето по-късно, след възникването на Земята. (2, с. 16)
За съжаление безжалостната стихия на времето е унищожила голяма част от доказателствата за събитията от този период. И все пак някои постижения на нашите предци ни изумяват и провокират мисленето ни – да търсим и сами да намираме отговор на многото въпроси. А може би информацията е закодирана така, че само при определено ниво на познанието може да бъде разбрана? Коя е цивилизацията, която е давала информация на много народи и от която са останали само бегли следи и бледи спомени в съзнанието на човечеството? Атланти или извънземни? А може би и двете? Всъщност какво значение има това, след като и ние самите не сме сигурни кои сме? А може би точно тук е ключът на загадъчното: “Откъде сме?”
Древногръцкият философ Крантор говори за колона в Египет, на която била изписана историята на остров, потънал в Атлантическия океан. Древни източници сочат, че такива катастрофи стават периодично.
“Вие помните само един Потоп – казвали египетските жреци на философа Солон през VI в. пр. Хр. – а преди него е имало много други.”
Целият живот на маите е белязан с някакво очакване, че катастрофата ще се повтори. Същото тревожно очакване звучи и на много места в библейските текстове: “Слънцето ще помръкне и Луната няма да праща светлината си. И звездите ще падат от небето, а силите небесни ще се разклатят... Никой не знае кога ще дойдат този ден и час.”
С очакване на нови катаклизми са проникнати и пророческите текстове на Вавилон. За цикличност на катастрофата пише и в “Таламуд”. Индийските свещени книги “Пурани” също твърдят, че подобни бедствия, придружени с потъването на цели континенти, са циклични и могат да бъдат предсказани предварително. “Махабхарата” твърди, че ще дойде ден, когато бушуващите води на нов потоп ще погълнат Земята.” (2, с. 18)
Някои учени смятат, че Земята е имала “първа Луна”. (2, с. 17) Този спътник се нарича Перун. Той навярно се е врязъл в земната повърхност по време на Потопа. На тази мисъл ни навеждат остатъците от метеоритно вещество, открити неотдавна в централния район на Южна Америка. Според мнението на редица учени, това свидетелства за катастрофа, постигнала другия съществуващ спътник на Земята. Остатъците от това вещество, намерени на такова голямо пространство, не са нищо друго, освен останки от този спътник, паднал на Земата.
Значителни маси вещество от космически произход са намерени не само в Южна Америка, но и в други райони на Земята. Така Д. Борзел, който преди известно време откри пласт от бяла пепел (от 5 до 30 см), заемащ огромни пространства на дъното на Тихия океан, изтъква удивителната еднородност и дебелината на този пласт и го свързва с космически причини. Твърде многото никел в океанските утайки някои изследователи също обясняват с потока от метеоритни отломъци, паднали някога на Земята. (2, с. 17)
Редица учени смятат, че гигантска катастрофа е сполетяла Земята в палеозойската ера – преди 400-500 млн.години. Пухляков например пише, че “Земята се е сблъскала с блуждаещо тяло, в резултат на което обемът на планетата се е увеличил и са се образували моретата и океаните в сегашния им вид.”
Но как точно е станала катастрофата, за която много учени говорят? Може да се допусне, че тялото, врязало се в Земята при приближаването си, най-напред е предизвикало рязко ускоряване на въртенето й. Това е довело до нейното разпукване, а при сблъскването скоростта на движение е вече по-забавена. Интересни са и доказателствата, които подкрепят тази хипотеза. Тъй като тялото се състои от тежки елементи, колкото повече навлизало във вътрешността на Земята, толкова скоростта на въртенето й би трябвало да се увеличава. Това обаче не се забелязва, тъй като приливите го компенсират. И само един път в годината Земята увеличва скоростта си около своята ос дотолкова, че да превъзхожда спирачното действие на приливите за сто години.
Някои учени са на мнение, че увеличаването на скоростта на въртене на земята около оста й е довело до рязкото намаляване на концентрацията на благородните газове – неон, криптон, ксенон.
С тази катастрофа се свързва и гибелта на гигантските влечуги. Тъй като след нея силата на земното привличане е такава, че на планетата ни не могат да живеят същества високи по седем-осем метра. По онова време е съществувал и плитководният океан Тетис. Вследствие на сблъсъка, той се изличава и континетите и моретата ни придобиват сегашния си вид.
Колко ли загадки за живота на нашата планета всъщност се надсмиват над все още несъвършения ни ум? Какви ли събития са ставали някога на Земята? Засега само гадаем. Може би развити цивилизации са изчезвали в резултат на космични катастрофи. А не е ли изключено и в резултат на войни? Затова би трябвало сериозно да се замислим за екологичната война, която водим срещу природата, за тоновете складирано ядрено оръжие, докато не е станало късно. Дай боже, да се вразумим навреме!
Възможност да търсим истината за отминали епохи и събития в исторически текстове, достигнали до нас след хилядолетия, ни дава Горбовски. Ето каква информация получаваме от различни исторически източници за допотопния период:
“Жреците съобщили на Солон, че след катастрофата, която е унищожила населението на градовете по крайбрежията на моретата и реките, оцелели само “най-примитивните и неграмотните”, “пастирите и скотовъдците”, които били в планините.” (2, с. 44)
“Известният арабски учен Абу Балкхи (IX-X) писал, че в навечерието на Потопа мъдреци, предвиждайки катастрофата, “построили в Долен Египет много пирамиди от камък, за да се спасят там през време на наближаващата гибел.” (2, с. 42)
Масуди, друг арабски историк, като се позовавал на недостигнали до нас източници, писал: “Сурид, един от царете, който живял преди Потопа, построил две големи пирамиди и заповядал на жреците да скрият в тях запаси на техните знания и онова, което те са достигнали в различните изкуства и науки, за да оцелеят за онези, които после ще могат да ги разберат. Той записал също и положението на звездите, техните цикли...” (2, с. 43)
Оказва се, че предците на днешната цивилизация са искали да съхранят за поколенията достиженията на високоразвитото си познание. Не по-малко изумително е и техническото съвършенство на древните строежи. Използвани са каменни блокове с огромна маса и са положени на места, където няма материал за тях. Днес можем да си представим какви съоръжения са били необходими за подобни гиганти.
И все пак, какво се опитват да ни кажат самите строежи след хилядолетия мълчание? Ето част от фактите, които ни показва Ерих фон Деникен в “Спомени от бъдещето”: (3)
“Основата на Хеопсовата пирамида заема площ от 53 000 кв. километра. Тя е 147 м висока при завършването й. Маса – 6 500 000 тона. Състои се от 2 300 000 блока, всеки по 2, 5 тона. Тези блокове са пренесени от другия бряг на Нил, от планината Мокадам. Ако умножим височината на пирамидата по един милиард, ще получим разстоянието от Земята до Слънцето. Меридианът, който преминава през Хеопсовата пирамида, разделя океани и континенти на две равни половини. Ако повърхността на основата й се раздели на двойната височина, ще получим числото Пи – 3, 14, установено 4000 години по-късно от Лудолф.
Пирамидата Хепрен е облъчвана с техника през 1967 г., за да се установи дали има помещения. При този експеримент уредите дават неточни данни.
Сфинксът е с височина 20 и дължина 73 метра. Възрастта му е неизвестна.
Статуята на Рамзес II е изсечена от един единствен каменен блок с маса 1200 тона. Донесен е на това място от 600 км разстояние.
Миноските колоси са на възраст 3500 години и са изсечени от блокове с маса 1000 тона.
Обелискът в Асуан е дълъг 42 м и има маса 1200 тона. Той не може да се повдигне, камо ли да се премести. Камъните, всеки от които е 2000 тона, са от Баалбек в Ливан. Те са дълги 4, 5 и широки 4 метра. Представляват основа на строежи в по-късни исторически времена.
Всички тези строежи от зората на нашата цивилизация за нас днес са трудно достижими. Коя е ръката и кой е умът, които са ги построили? Откога и докога са съществували?
През 1967 г. учените са стъписани, когато апаратурата дава неточни данни в пирамидата Хепрен. Не по-малко са изумени специалистите от бившия СССР, когато откриват тайнствен неприроден източник. Той генерира нискочестотни електромагнитни импулси, които излизат от дълбините на пещерата Кашкулак. (3)
Всичко започнало през 1985 година. Руският учен Константин Бакулин излизал от пещерата последен след група спелеолози. Изведнъж той усетил върху себе си тежък втренчен поглед. Решил да бяга, но краката му стоели като заковани. Обърнал се и видял... шамана.
По-късно експедиция от учени начело с Александър Трофимов решила да провери дали изживяванията на Бакулин са на психична основа или действа някакъв страничен фактор. Уредите установили, че електромагнитното поле в пещерата постоянно се колебае. Между всички сигнали се промъквал един строго определен импулс. Той бил ту единичен, ту на “пакети”. Учените са на категорично мнение, че импулсите се дължат на неприроден източник.
Трофимов има предположение, че когато се появят сигналите, човек започва да вижда холографски обемни образи. Те са запечатани в предмети от пещерата.
Професор Зайцев показва череп от бизон с отвърстие от огнестрелно оръжие. Възраст – 40 000 години. Специалистите са категорични, че тази дупка може да бъде резултат от силно избухливо вещество и че е прострелян жив бизон.
Ерих фон Деникен посочва и следния странен факт. Кварцов череп е намерен в един от древните градове на маите. Той е обработен срещу оста, а се знае, че кварцът има твърдост седем по деветстепенната скала на Моос. По-твърди от него са курундът и диамантът. При шлифоването му стоманеният резец е безсилен. Следи от обработка не се забелязват дори под микроскоп. Предполагаемата му възраст е между 3000 и 5000 години.
Учените се натъкват не само на странни находки. Странни са и астрономичните и математичните познания, които откриваме в древните текстове. Да използваме за източник изследванията на Горбовски.
“Халдейците твърдят – четем у Диодор Сицилийски – че световната материя е вечна и че тя както никога не възниква, така и никога не може да бъде унищожена.” (2, с. 54)
В древната санскритска книга “Вишну-Пурана” се казва, че нашата Земя е само един от хилядите милиони, подобни на нея обитаеми светове във Вселената. Според един тибетски текст във Вселената има тъй много светове, че дори сам Буда не може да ги преброи. Както казва будистската традиция “всеки от тези светове е заобиколен с обвивка от син въздух или ефир.” (2, с. 51)
Египтяните са смятали, че движението на Земята се подчинява на същите закони, които важат и за другите планети. – Юпитер, Сатурн, Марс, Меркурий и Венера. Те са знаели, че Земята е кълбо, което се върти. “Гледай земята... на бога е пред мен като кръгла топка.” (2, с. 52)
Коперник, който се смята за автор на идеята за въртенето на Земята около Слънцето, пише в предисловие към трудовете си, адресирано към римския папа, че е взел идеята от древните автори.
“А за Слънцето, което по-късната европейска наука считаше за неподвижно, в древните египетски текстове пише, че се движи в пространството и го наричат “кълбо, плаващо в недрата на богинята Ну.” (2, с. 53)
Ето какво казва “Каббала” (Книга на Зохар):
“Цялата Земя се върти подобно на кръг. Едни от жителите се намират отдолу, другите – отгоре. Докато в едни райони на Земята е нощ, в други – ден, а когато хората на едни места виждат зазоряването, над други се спуска вечерният здрач. Каббала се позовава на древни книги.” (2, с. 53)
Тези следи от реални астрономични представи намираме и в най-ранните християнски текстове, където се казва по-специално за Земята, че виси “в пустотата на нищо”. (Книга на Йов, 26, 7) (2, с. 53)
А. Ширакаци, учен от VII век също пише за кълбовидността на Земята, като се позовава на древни текстове. (2, с. 53)
Правят впечатление внезпно появилите астрономични познания в Шумер. Времето на завъртане на Луната около собствената й ос е известно до точност до 0, 4 сек., продължителността на годината е определена доста точно – 365 дни, 6 часа и 11 мин., което се различава от съвременните изчисления само с три минути. (2, с. 50)
Гръцкият астроном Хипарх е определил преди 2000 години лунната орбита с точност до 1/100 от градуса. (2, с. 50) Маите са знаели продължителността на лунния месец с точност до 0, 0004 дни. Според Диоген Лаеретски египтяните имат записани 373 слънчеви и 832 лунни затъмнения, за което е необходимо да се извършат наблюдения не по-малко от 10 000 години. (2, с. 50)
Бавното движение на звездния свод завършва пълния си цикъл за 25 920 години. Тази цифра се среща в редица Шумерски текстове. (2, с. 51)
В Европа не е имало меден век, а изделията от бронз се появяват внезапно и се разпространяват из целия континент. Доказателство, че добиването на бронз не може да е резултат на ежедневна практика, е фактът, че египетската и месопотамската цивилизация нямат необходимата суровина – смята Горбовски.
Археологът Джон Масон посочва, че в Перу е открил древни украшения, излети от платина. Известно е, че тя се топи при температура 1780 °С и при технология, близка до съвременната...
За начало на електричната епоха се счита 1786 година, когато Луиджи Галвани прави опитите си. Находка на галваничен елемент в музей в Багдад обаче ни кара да мислим, че електричеството е било известно доста по-рано на човечеството.
Най-древната история на планетата Земя – тя винаги измъчва до крайност нашето въображение. Как и по какъв начин предците ни са имали допир до знания, които смятаме за приоритет на нашата цивилизация? А може би са имали помощ отвън. Напълно е възможно да получим отговор на тези въпроси, когато разгадаем природата на явления, които са все още тайна за нас. Явления, които взривяват интереса на хората и стигат до пределите на нашето въображение. Търсим отговор на въпроса – какво представляват аномалните явления, какви загадки крие човешката психика, как да се усъвършенстваме? Много от тайните ще разберем като повдигнем булото на голямата загадка за нашия произход.
Доста бързо някои представители на съвременната наука решиха, че човекът е произлязъл от маймуната. Тези възгледи задоволяваха научното познание в края на миналия век. Находки от последно време и по-точни анализи изместват пределите на развитие на човешката цивилизация доста назад. А произходът ни от маймуната все повече се превръща в твърде необоснована теория, която вече се разпуква по всички шевове. При нея се търси “липсващото звено”, но се оказва, че цялата верига я няма. Силен удар върху дарвинистите е доказателството, че придобитите белези не се наследяват. Открит е комар, прекарал в ахат 100 млн. години. Той не се различава от съвременника си, но за какво му е служело хоботчето, след като тогава не е имало бозайници? (4) Това е само едно от многото доказателства. Но ето факти за развитието на човека, според теорията на Дарвин:
През 1891 г. на о. Ява са открити парчета кост – от теменна, част от бедрена, и три зъба. След това 24 учени обсъждали проблема за вида на съществото, от което са тези останки. Част от тях решили, че са на маймуна, други – че е “липсващото звено”, а трети сметнали, че са на човек. В крайна сметка бил създаден Питекантропус Еректус. (4) Именно създаден и освен това на възраст 1 млн. години. Хайделбергският човек е на възраст от 500 до 700 хиляди години. Всичко е определено по челюст. И до ден днешен антрополозите не знаят на какво същество е тя. Накрая идват неадентарталците на възраст 200 000 години.
Някои от находките, които бяха поставени в еволюционната верига, се оказаха фалшификати:
“Еантропус Даусен” се оказа антропологична грешка. Находката е маймуна, която е умряла преди 50 години. Нейните зъби са изпилени и покрити с хромова смес. (4)
“Гаспаро Питекус Гаролукуки”, който се смяташе за най-стария прародител на човека, е изграден по един зъб. Само че зъбът се оказа на свиня! (4)
Тук основателно възникват няколко въпроса. И до ден днешен в различни части на Земята съществуват племена на ниво първобитнообщинен строй. Ако след хилядолетие бъде открит череп на такъв човек, той ли ще бъде праобразът на Хомо Сапиенс от наши дни? Не е малък броят на хората със заболявания, довели до трайни деформации в костната система. А ако първообразът на нашата епоха в бъдеще се изгражда от такъв индивид? Чак тук идва мисълта, че е възможна грешка в истинността на находката.
От научна гледна точка материалът, който служи за доказателство на дарвинизма, е твърде оскъден, но пък теорията – доста смело изградена.
Къде обаче можем да поставим фактите, които много по-аргументирано доказват други хипотези за произхода ни? До кога наивно да си затваряме очите пред истината за самите нас?
През 1931 г. са открити отпечатъци от човешки крака в слоеве, чиято възраст е 250 млн. години. Тогава не е имало нито бозайници, нито влечуги или птици. Отпечатъкът от ботуш е намерен в пустинята Гоби – с възраст 50 млн. години. (4)
От доисторически времена са намерени предмети, обработвани от човешка ръка:
В Австралия е открит метеорит, обработван преди 30 млн. години. Край Одеса са намерени кости от древни животни, обработвани с железни инструменти. Още през XVI век испанският вицекрал на Перу е държал гвоздей с дължина 18 см, който впоследствие бил загубен. Той бил зациментиран в руда. Друг гвоздей е намерен в Англия – проникнал около 3 см в твърд пясъчник. В Шотландия е намерен инструмент във въглищните пластове, използван от човешки ръце. (4)
В кварцов кристал от град Спрингфийлд е намерен железен пирон. Винт с дължина 5 см е открит в Невада, също от доисторически времена. (4)
Това са безспорни следи от разумна дейност преди милиони години. Логично възниква въпросът: има ли следи от хора от това време? Оказва се, че са открити и са много по-доказуеми, отколкото звената в Дарвиновата теория.
В платото Потвар, Пакистан са открити кости на 80 човекоподобни същества, които по структура са много близки до съвременния човек. Възрастта им е между 8 и 13 млн. години. Открит е череп на възраст 2, 8 млн. години, който също говори, че трябва да коригираме представите си за началото на човешката цивилизация. (4)
Според други археологични разкрития тези хора са притежавали цивилизация, която засега трудно се вмества в нашите представи. Стъпка на човек е открита до тази на динозавър в коритото на река Пелекси Ривър, Тексас. Това е станало през епохата креда – преди 400 млн. години. Антрополозите са изчислили, че този човек е бил висок 3, 5 метра и е тежал 450 килограма.
Върху камъните от река Ика са изобразени динозаври и бронтозаври редом с тях хора, наблюдаващи с далекоглед, изобразено е точно анатомически човешкото сърце, операции, континенти.
Картината от този период се допълва от глинените фигурки от град Акамбара с изображения на тези доисторически животни.
За научното познание няма значение каква представа искаме да имаме ние от миналото. Необходимо е реално да погледнем на натрупания доказателствен материал.
Според някои учени Земята е претърпяла гигантска космическа катастрофа преди 400-500 млн. години. В резултат на това са загинали гигантските гущери. Следи от човешка цивилизация са останали от това време, колкото и невероятно да ни звучи. Хората са имали контакт с няколкометрови гиганти. Постиженията, според рисунките от камъните на река Ика и град Акамбара, са на доста високо ниво в областта на медицината, астрономията, оптиката и др. Това не е малко от оскъдните сведения, които имаме. Стихията навярно е помела всичко, което са постигнали предците ни.
Следите от този период до преди 12 000 г. пр. Хр. ни говорят за съществуването на човешки постижения, в някои отношения непосилни за нас.
Астрономичните изчисления са с поразителна точност. Пирамидите, каменните колоси на Великденските острови, Стоунхендж, платото Наска изумяват с величието на строителния гений. Те съдържат в своите размери астрономически познания, които трудно могат да бъдат унищожени при космически катастрофи. Мумифицирането е все още тайна за нас. Древните са добивали труднотопими метали, обработвали са прецизно различни вещества.
По време на Потопа от 12 000 г. пр. Хр. голяма част от техните постижения са били унищожени. След това цивилизацията придобива сегашния си вид.
V. Човешките биоритми и Луната (проф.д.б.н. Александър Дубров)

Най-новите изследвания на биологичната биофизика показаха важната роля на влиянието на приливните сили на Луната и Слънцето върху човека. (8) Развитието на биосферата е било повлиявано непрекъснато от оформящото действие на околната среда. Само гравитацията (ГР) и геомагнетизмът (ГМ) са определящите фактори за формирането на живота на земята.
Трябва да бъде отбелязано също така, че сред постоянните фактори на околната среда съществува още един фактор от първоначална важност за еволюцията. Това е въртенето на Земята около собствената й ос и орбиталното въртене около Слънцето.
Повдигащите сили на Кориолис са основни фактори на околната среда и най-важен компонент на ''рамката'' на Земята. Това са трите основни геофизични фактора, въздействащи върху живите организми на всичките им етапи на развитие. Действието на лунните и слънчевите приливни сили е много важно за дългите биоритмени периоди в живите организми. Периодограмата на тестувани здравни обекти показват тези индикатори на вариации, които имат точни компоненти с 6, 9-10, 12-14 и 28-32 дневни периоди.
В медицинската литература, публикациите за ролята на Луната върху човешките жизнени функции, се концентрират върху два важни цикъла на лунните фази - нова луна (НЛ) и пълнолуние(ПЛ). Проведени са специални изследвания върху функционалните процеси, свързани с женската полова система. Изследвана е овулацията на жените. Изследователите (W&A Menaker, 1959) анализирали 510 0000 раждания в Ню Йорк за периода 1948-1957 година. Те открили, че пикът на зачеване и оттам овулацията при жените пада при ПЛ или ден преди това. НЛ се отличава с намаляване броя на овулациите (и зачеването) и в последствие, по-голям брой менструации. Литературата по акушерство показва, че бременноста при жените продължава 10 лунни месеца или средно 280 дни. Статистическите данни от 510 000 раждания (Menaker,1959) сочат, че най-малката честота на раждания е била отбелязана през НЛ (+1ден), докато повечето от ражданията са записани през ПЛ (+1 ден). В Ню Йорк се оказало, че на базата на 500 000 раждания, честотата на раждания през ПЛ е много по-висока, отколкото след фазата (Osley, 1973). Открита е лунна ритмичност при всички параметри (телесна температура, кортизол, секреция на йоните - K, Na,CI в урината), равняваща се на 24,9 часа.
Ритмичност се наблюдава и в съдържанието на активни субстанции в кръвта, засилващи кардиоваскуларните функции (серотонин, ацетилхолин и др.), имаща 14-15 дневна лунна периодичност и подчертана връзка с фазите на луната.
Предполага се, че луната има специфично въздействие върху състоянието на вегетативната система и на такива важни мозъчни структури като малък мозък, хиподаламус, пинеално тяло (Fidelsberg,1972; Ebertin,1979), човешката мисловна дейност (Jin-Dechu,1987). През периода на ПЛ човешката работоспособност и възбудимост на нервната система нараства. През НЛ ситуацията е променя обратно - намалява творчеството и способността за концентрация.
Сомнамболизмът (лунатизъм) е нарушение на съня, което се предизвиква от промени в процесите на подтискане. Двигателният анализатор се възбужда вследствие на въздействието на различни външни фактори - лунна светлина, лунна гравитация.
При епилепсия въздействието на Луната е изследвано почти изцяло. Учените признават въздействието й върху това сериозно мозъчно заболяване, вследствие изследването на 80 000 случаи на епилептични припадаци (Heckert,1961). Дубров е забелязал зачестяване на случаите на инфаркта на миокарда (19 950 случая) и стенокардиите (52,700) за периода 1964-1975 г. в Киев, Украйна, през дните на лунните фази и намаляването им между тях. Разгледаната хипотеза е структурирана в резултат на анализ на много източници.
Очевидно тяло като Луната е жизнено важно за еволюцията на Земята. Тази зависимост е по-силна при по-висшите организми. Може би ако Перун е изпълнявал тази роля и се е врязъл в земната мантия, то Луната впоследствие да е било необходимото космическо тяло. Дали обаче земната гравитация я притеглила към нас или свръхразвита цивилизация е направила това, на този етап трудно може да отговорим.
Може би бъдещето ще даде този отговор!
Цитирана литература
Библия, Евангелистка петдесятна църква, София, 1991.
Горбовски, А. Загадки на най-старата история, Народна просвета, София, 1979.
Деникен, Е. Спомени от бъдещето, Литера Прима, София, 1992.
Мачканов, Т. Предречено от Библията, Слово, Велико Търново, 1991.
На границе невъзможного, Скайс, Москва, 1990.
Памукчиев, И., Калинков, М. Любителски телескопи, Наука и изкуство, София, 1970.
Уайнбърг, С. Първите три минути след сътворението, Наука и изкуство, София, 1984.
Дубров, А.П. Човешките биоритми и Луната, Нова, Ню Йорк, 1995.