неделя, 26 декември 2010 г.


"Не обичам тесните специалисти. Според мен специализирането е равнозначно на стесняване на своя хоризонт и свят."
Клод Дебюси ( френски композитор)

вторник, 21 декември 2010 г.

Нашите създатели - Нибиру и Анунаки?



Предполага се че в нашата Слънчева система има още една планета, която преминава между Марс и Юпитер на всеки 3600 години. Тя е 12 планета, като се включва Слънцето и Луната. Обитателите и от нея са посетили Земята още преди 500 000 години и генетически са създали човека и повечето от нещата описани в Библията. Планетата наричана Нибиру, е населена от интелигентни същества, които могат да пътуват между тяхната и нашата планета. Те са създали Homo Sapiens. Ние приличаме на тях, а те са Ануннаките. В генезисът на Библията се споменава за Нефилим – „синовете на боговете, които се оженили за дъщерите на човека в дните преди Потопа”. Нефилим обикновено се използва в смисъл на „гигант” и се споменава в почти всички предания за дните в „които е имало гиганти на Земята”. Но специалисти, въз основа на най- древните писмени източници стигнаха до извода, че думата Нефилим – „синовете на боговете”, означава дословно- „тези които са дошли на Земята от небесата”. Те са създали и най- древната култура на Земята, тази на Шумерите. Имено те са живеят на тази мистериозна 12 планета.
За тях се споменава в намерените 2000 глинени таблици от древната страна от района на Персийският залив, която е съществувала преди повече от 6000 години. В един фрагмент които е в музей в Германия, се споменава, че Земята е седмата планета от Плутон. Но този документ е поне на 4000 години по – рано преди модерната астрономия да открие Плутон като планета от нашата система! По какъв начин древната раса е знаела за този факт? Обяснението е само едно – хората не са дошли от Земята, а от Нибиру, 12 планета от нашата Слънчева система, която някои учени наричат планетата Х и която се намира някъде зад Плутон. Тя за разлика от другите планети от нашата Слънчева система, има елипсовидна орбита в посока на часовниковата стрелка, а не обратно. От сблъсък между Нибиру – по шумерски Мардук, с друга планета- Малдек или Тимат, се е появила Земята. Мардук, която е била огромно планетно тяло, е ударила Малдек, разбивайки половината от нея на парчета. Едно от тях е станало Луната, а другите са оформили астероидният пояс. Другата половина от планетата е преминала на нова орбита. Това е Земята. Орбитата на Нибиру минава през нашата Слънчева система на всеки 3600 години, които се равнява на една нейна година. За нея се говори в древните шумерски текстове, в ръкописите на гръцката митология, Библията, египетските митове и текстовете върху пирамидите. Първите информации се съдържат в шумерската цивилизация. Споменават се същества, наричани Ануннаки, дошли от планетата Нибиру, изобразявана с кръст, което означава „планета на пресичането”.
Имаше и други версии. Някои твърдяха, че Нибиру е Марс, който е бил известен и описан от древните хора. Други пък, че става въпрос за Юпитер. Но в най – древните източници- глинените таблици, описанието на Нибиру и позицията когато се приближава към Слънцето подсказва, че не става дума за Марс и Юпитер. Тогава се появи тезата, че това е напълно различна планета, която периодично се появява между Марс и Юпитер, понякога по- близо да Марс, друг път по – близо до Юпитер, но която не е нито Марс, нито Юпитер. С появата на тезата за 12- та планета всичко се намества, преди всичко смисълът на Месопотамският епос за творението, върху които базират първите глави на „Генезиса”. И в двата случая това са подробностите за Ануннаки, които са кацнали на Земята, колонизирали са я, започна ли са добив на злато и други минерали, построили са космическо пристанище на мястото , където днес е границата между Ирак и Иран и са живеели в идеалистическо общество, като малко колония. Те са се върнали пак, когато Земята вече е била населена и са се намесили генетически в нашето ДНК. Те създали човека – Homo Sapiens, чрез генетическо манипулиране между тях и маймуната- човек Homo Erectus. Шумерите са имали невероятни познания. Знаели са за Уран и Нептун, и са ги описвали най- подробно, въпреки че никога не са имали средства да ги наблюдават. Знаели са и за Плутон. Имали са прекрасни познания па математика като в много отношения техните знания са надминавали днешните. Те са казвали: „Всичко което знаем ни бе казано от Ануннаки”. Именно при тях се появяват сведенията, че всички древни цивилизации, започвайки от Шумерската, са знаели за още една планета в нашата слънчева система. Но не става дума за Плутон, която бе открита едва през 1930 година (за който шумерите са знаели преди 6000 години). Най- вероятно става дума за Нибиру. Ако Нибиру съществува тогава това е планетата, която астрономите наричат Планетата Х. Което значи, че са съществували и Ануннаки.
Ако съществува Нибиру и Ануннаки, тогава съществува и онова, което са твърдели Шумерите, че те идват в нашите райони на 3600 години и всеки път ни дават нова цивилизация, че не сме сами, че има много по- напреднали от нас в Слънчевата система. Кой е управлявал земята? Това са били Енлил и Енки, изпратени от Нибиру. Именно те са дали на древните Шумери тяхното архитектурно, селскостопанско, астрономическо и културно обучение срещу техния труд и „подаръци за боговете” под формата на храна, минерали и покорство. Поради това Нибируанците не са работели физически на Земята. Обикновено те са приемали формата на хора- птици, хора- риби, хора- лъвове за да накарат хората да им се прекланят. На всеки 3600 години се случва някое изключително важно събитие на Земята, което е добре документирано от древните и сегашни историци. Потопът вероятно е бил опит на Нибируанците да унищожат напълно създадената от тях раса на хора, тъй като те са въстанали срещу техните лидери (боговете). Енлил и Енки са били въвлечени в жесток взаимен спор дали да бъде унищожен или запазен Homo Sapiens. Спорът продължава и до днес. Това е мотивът за борбата между доброто и злото, за предстоящият апокалипсис, пришествие и т.н. във всички религии.
Вероятно най убедителни доказателства за съществуването на Ануннаки е Лицето на Марс(лицето от района на Сидония), както и пирамидите около него. Какво е това? Анализът на съотношението на лицето спрямо откритите в същия район пирамидални структури е идентично с геометричните съотношение Сфинкса и пирамидите в Гиза. Разположението на тези пирамиди доказа, че те са служели като ориентири за кацане на Нибируанците след като са влезни от външният Космос. Което значи, че пирамидите не са построени от египтяните. Последните проучвания на Сфинкса показват, че той е по- стар с около 2000 години от колкото се предполагаше досега. А това означава, че те са издигнати от напълно различни същества, използващи и до днес технология. Космодрума на Нибируанците е бил районът, който някога се е наричал Ериду, а сега- Южен Ирак. Да не забравяме, че за древните хора „боговете” са били „безсмъртни”. Но и това има своето обяснение. Земята обикаля около Слънцето за 365дни(1 година), а Нибиру за 3600 години, заради което те наистина са безсмъртни спрямо нас. Какво ще стане с човечеството, когато Нибиру отново приближи до Земята? Дали ще решат да ни дадат повече знания или ще реша, че сме се провалили и като при Великият потоп ще се опитат д се отърват от нас?
Но защо съвременните астрономи не знаят за съществуването тази планета? Защото даже на орбита, която е половината от тази на кометата Кохоутек(7600години), Нибиру се движела на по орбита 6 пъти по- далеч от разстоянието между нас и Плутон. На такова разстояние Нибиру (или Планетата Х) не може да се види от Земята. Легендата за „Космическата битка на Нибиру” сега научно се усъвършенства като някои постижения на астрономията напоследък допълниха редица аспекти на Шумерската космогония, сред които са следните:
- на 16 март 1999 година американската НАСА на 30- та планетарна конференция в Хюстън обяви теорията за земният произход на Луната, след катастрофален удар с планета с размерите на Марс;
- телескопът Хабъл откри 18 звезди и редица планети с размерите на Юпитер (при последното им преброяване те бяха 9) с високи елиптически и ретроградни орбити, т.е. срещу движението на часовниковата стрелка. Вече се знае, че такива орбити са нещо нормално в съседните слънчеви системи, въпреки че се считат за изключение в нашата система;
- откриването на вода, атмосфера и на предишен живот на Марс, Луната и Европа;
- защо има странно гравитационно поле Уран, Нептун и Плутон, което показва че зад тях има друго тяло, с големи размери.

Дали Планетата Х е мит или факт? В своя статия Алън Алфорд ( автор на книгата „Историята на Планетата Х) пише, че откриването на нови планети през последните 200 години се дължи много повече на математиката, отколкото на големите телескопи. Математичните аномалии в орбитата на външните планети, предимно Уран, Нептун и Плутон накараха астрономите през последните сто години да започнат да търсят голяма планетно тяло във външната слънчева система. На основата на математическите изчисления астрономите бяха толкова сигурни в реалното съществуването на тази планета, че я нарекоха Планетата Х. На 17 юни 1982 г. в научна съобщение на НАСА официално беше призната възможността от съществуването на „някакъв странен обект” зад външните планети на слънчевата система. В научните теории се предполага че десетата планета в действителност има орбита в двуслънчева бинарна система, но не можем да видим другото слънце, тъй като е „тъмна” звезда. На 31 декември 1983 г. Washington Post публикува голяма статия под заглавие: „Открито е мистериозно небесно тяло”. В нея се споменава, че инфрачервеният сателит е засякъл топлинно излъчване от обект, намиращ се на около 50 милиарда от Земята: „Небесно тяло, вероятно голямо колкото гигантската планета Юпитер и толкова близо до Земята, би трябвало да е част от тази Слънчева система беше намерено по посока на съзвездието Орион от телескоп на орбита. Всичко което можем да кажем е че не знаем какво е това”.
Дали Планетата Х е Нибиру? Какво ще стане с човечеството когато тя отново се приближи до земята? И кога ще се случи това? Може само да се предполага, че Планетата Х, движеща се в орбита 6 пъти по- далечна от нас и Нептун е именно Нибиру. Но дали няма преднамерено укриване на всички данни за нея? Така например през 1998 и 1999 г. се появиха няколко публикации, обвиняващи американските астрономи в укриване на научни данни за Планетата Х, докато НАСА ги обработи и манипулира. Не е тайна, че НАСА наредила всички” разтърсващи Земята данни”, като преминаването на астероиди и комети в опасна близост с Земята да минават най- напред през нея. Последният скандал беше когато се разбра, че НАСА не пуснала данните от март 1998 г. „за един астероид” които би могъл да удари Земята. Предполага се че тази планета е с орбита в обратна посока на всички 9 известни до сега планети. Това още една от тезите която може да се прибавят към „аномалиите” открити за съществуването на Нибиру- Мардук. Както се казва в древния текст „Енума елиш” планетата Мардук е влязла в Слънчевата система по своя орбита по часовниковата стрелка, поради което Земята е била разтърсена от изключително мощна външна сила”. Вероятно именно Нибиру, след като е била заловена в орбита около Слънцето, е причинила Потопа преди 13 000 г. е дестабилизирала ледниковите шапки на Земята. Шумерските ръкописи твърдят, че Потопът е бил причинен от Нибиру, че неиното въздействие е било толкова силно, че Земята се е тресла „из основи”. Дали може научно да се докаже, че Нибиру е причинила потопа като е издигнала морските води чак над Андите и Арарат, където Ной е заседнал. Научните наблюдения показват, че комбинираното гравитационно въздействие върху Земята да се изтегли на една страна водата от всички океани, така че да се получи огромна изпъкналост, изразяваща се в гигантски по своите размери вълни.
Библейското описание на Потопа твърди, че „морските долини останаха непокрити и основите на Земята лежаха празни”.
Орбитата на Нибиру според нейният изследовател Зекария Сичин, достига най- близката точка на Земята, когато премине на разстояние 166 милиона мили край астероида „Белт”. При такава отдалеченост тя би трябвало да е видима от Земята, както се потвърждава от текста на Шумерите, описващ посещението на Ану и Анту на Земята. Но дали това е било достатъчно да се предизвика потоп? Едва ли. Тогава не е ли възможно Нибиру да е била притисната по- близо до Земята? Един древен месопотамски текст наистина описва подреждането на планетите, които някога може да са довели Нибиру в прекалена близост до Венера и Земята. Текстът твърди, че 7- те „външни планети” – Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон и Нибиру са щурмували „небесната преграда”, която ги е разделяла от 4- те вътрешни планети- Слънцето, Меркурий, Венера и Луната. В резултат на това Ищар (Венера) направила опит да се превърне в „царица на небесата”, а Син (Луната) била насилствено пленена”.
Налице се и тези, които подсказват, че Нибиру понякога извършва преминаване до Земята и Венера, много по- близо от 166 милиона мили. Ако Нибиру е преминала на еднакво разстояние от двете планети, тогава тя се е доближила до Земята на 12,5 милиона мили, достатъчно близо за планета три пъти по- голяма от Земята да предизвика драматични катастрофи. Как е бил отпушен потопа? Повечето разработки приемат, че той е бил една вълна и заради това са търсели причина в самата Земя. Според една теория антарктическата ледена покривка периодически се е плъзгала към морето. Друга теория отразява библейското обяснение: „Всички извори от най- голяма дълбочина изригнаха нагоре”. Но ако потърсим външни причини за Потопа ще се появи по- приемлива теория. Преминаването на Нибиру в близост до Земята би могло да причини сериозно тектонично разместване на пластовете, както и вулканичната дейност, придружаваща Потопа, разтопяване или приплъзване на ледената покривка и океанско изригване. Колкото до самият Потоп земните води вероятно са били издърпани от едната страна на Земята чрез гравитационно притегляне, причинило страхотно покачване на нивото и към Нибиру докато е преминавала покрай Земята. След като Нибиру е отминала, водите с бясна скорост са се прибрали обратно към Земята. Магнитното поле на Земята също е било повлияно. През 1972 г. шведски учени стигнаха до извода, че обръщането на магнитното земно поле е станало преди 12 400 години.
Една близка среща с Нибиру е имало и огромно въздействие за Венера. Тя е спряла изцяло въртенето на Венера и после я е накарала бавно да се върти около оста си в обратна посока, т.е. по посока на часовниковата стрелка за необичайните 243 дни за една завъртане около собствената си ос. И „Енума Елиш” потвърждава, че Нибиру-Мардок е имала посока на въртене по посока на часовниковата стрелка, обратно на другите планети. Ацтеките например са запазили древна легенда, в която Венера била наричана „звездата която пуши” . Това вероятно се базира върху показания от времето на Потопа. Ако е така Венера може да е загубила своята атмосфера при срещата си с Нибиру и я е възстановила през последните 13 000 години. Виждана ли е Нибиру след Потопа? Вероятно да, тъй като описанията на тази планета се срещат в летописите на шумерската цивилизация, която е възникнала преди около 6000 години. Шумерите, както отбелязахме, наричали Нибиру „Планета на пресичането”. Защото според „Енума Елиш” Нибиру била орисана винаги да се връща към мястото на „небесната битка”, където била пресякла пътя на Тиават, поради което била наречена „планетата на пресичането”. Според най- ранните пиктографски системи Нибиру е била представяна чрез знака на кръст. Религиозната същност на кръста, свещена както за будизма така и за християнството, по този начин дължи произхода си на събитието създало Земята.
Шумерският текст твърди, че главният бог Ану, който е живял на Нибиру, е правил посещения на Земята, придружен от своята съпруга Анту. Сичин предполага, че такова посещение се е случило преди четвъртото хилядолетие преди Христа, когато боговете решили да предадат цивилизацията на човечеството: „На седемнадесетият ден от тяхното посрещане бил даден прием в чест на Ану и Анту в град Урук. Накрая боговете Ану и Анту преминали през прекрасна процесия до техните „златни олтари за ноща”. На сутринта ги придружили до свещеният кей, мястото на кораба на Ану, където се е състояла церемонията по изпращането им”. Древната легенда изобразява Нибиру като кръгъл диск с две огромни крила. Този символ крилатия диск е бил боготворен от шумери, асирийци, вавилонци, египтяни, а след това и от всички империи през хилядолетията. Крилата обаче объркваха учените. Но те имат смисъл в контекста на планетата, чийто управител е бил най- висшият авторитет на човешката власт на Земята. Месопотамските текстове описват Нибиру като „наблюдател” на планетите с орбита, която е била по- възвишена и по- голяма от останалите планети.
Тези описания показват най- необичайната планетарна орбита, която се приближава до Слънцето в единия си есктремум, а в другия е извън Плутон- орбита, която е елиптична. Възможно ли е една толкова голяма планета да притежава толкова странна орбита? Колко е дълга орбитата на Нибиру и защо все още тя не е видяна в наши време? Отговорът се намира в шумерската дума САР, „Върховен владетел”, асоциация с най- висшето божество Ану. Но терминът означава числото „3600”, изобразено като един огромен кръг. В определен контекст той приема и смисъла на „завършен цикъл”. Това би могло да означава, че орбитата на Нибиру е около 3600 земни години, заради което напоследък тя не е била виждана. Дали независимо от асоциаците за Нибиру с главният бог в шумерските текстове можем да твърдим, че тя е била „домът на боговете”. Едно от възможните доказателства е числото 12, което е свещено за човека откакто съществува. Ще споменем само за 12- те апостоли в християнството. Тъй като няма друго обяснение за свещеността на числото 12 не е изключено корените му да се търсят в царството на „на боговете” или в астрономията. Планетата Нибиру довежда общият брои на небесните тела да 12(като се включват Слънцето и Луната). Според шумерите, съветът на боговете който взима важните решения, също се е състоял от 12 по- старши богове. Значението на това число е останало и до днес при разделянето на небето от 12 съзвездия, което разцепва процесионния цикъл на Земята на 12 периода, по 2160 години всеки.
Приемливо потвърждение, че Нибилу е била „странта на боговете”, които са дошли на Земята маже да е числото 7. То, както и числото 12, е било важно за тях, а от там и за човечеството. Не само с библейските 7 дни на сътворението на света, със 7-те печата, 7-те златни светлинки, 7- те ангела и др. Така не само в християнството, корана и „Книгата Енох” описват пътешествия през 7- те небеса. И до днес мюсюлманските поклонници обикалят 7 пъти около Кааба в Мека. Съвременните култури също са възприели 7- те чудеса на света, 7- те смъртни гряха и т.н. Божественото наследство на „7” се открива и при неизясненият произход на 7- те дни на седмицата. Досега учените не са могли да обяснят кой е избрал този фиксиран цикъл. Много вероятно е първоизточникът да са 7-те глинени плочки, върху които е написана шумерската „Енума Елиш”. Но какъв е началният произход на числото 7? Зекария Ситчин изтъква една интересна алтернативна теория. След като идентифицирал асоциирането но 12-те „бога” с 12-те планети, той се заинтересувал за непрекъснатото споменаване на бог Енлил, известен като върховен бог на Земята и владетел на „7”. Това подсказала идеята, че Земята е 7- та планета, срещната от боговете, когато те пристигнали от Нибиру към вътрешността на Слънчевата система, ако се брои от вън навътре.
Такова пътешествие на „боговете” до Земята е било увековечено и от вавилонският ритуал „шествието на Мардок”, давайки си сметка, че вавилонците са нарекли планетата Нибиру на Мардок, в чест на техният бог.
Трябва да признаем, че е неприемливо да си представим, че тези богове са еволюирали на Нибиру . Природните условия там вероятно би могли да са много по- различни от тези на Земята, но те въпреки това чудесно са се адаптирали към условията на Земята. По-приемлива теория от тази за Нибиру е една планета от типа на Земята в наша или близка звездна система. Не трябва да подценяваме и вероятността от развитието на разумни същества на Земята или Марс, напуснали Слънчевата система, и върнали се пак тук. Периодичните катаклизмитични завръщания на Нибиру в центъра на Слънчевата система са имали огромно влияние върху скоростта на въртене на Земята. През 1993 г. бяха публикувани разработки с доказателства, че хуманоидите, са присъствали на Земята от стотици хиляди години. Древните шумерски текстове биха били от голяма полза за разрешаването на въпроса: Как е възникнал човека, и какъв е неговият произход........


„EНУМА ЕЛИШ”


Изследването за Нибиру започва с изключителен източник - 4000-годишен вавилонски текст, познат като “Енума Елиш”. През 1876 г. Джордж Смит от Британския музей публикувал своя превод на свещения вавилонски епос, събиран парче по парче от счупени глинени плочки. Смит вече бил предизвикал сензационни заглавия в световния печат със свой предишен превод на текст за Потопа, който бил подобен на библейската притча. “Енума Елиш” предизвикала същата сензация, защото тя представя мит за сътворението, който бил далеч по-подробен от краткото библейско описание в Битие 1.

Въпреки това “Енума Елиш” в продължение на следващото столетие била пренебрегната като мит - въображаемо описание на космическа битка на доброто против злото, - а вавилонският новогодишен ритуал, който се развил около това събитие, по подобен начин бил считан за безсмислено суеверие.

За невъоръженото око “Енума Елиш” е приказка за битки между един бог и друг, героят на която е Мардук, главното божество на вавилонците. Образованият учен все пак си дава сметка, че вавилонците били наследници на шумерската култура и че огромното множество вавилонски митове са политизирани версии на шумерските оригинали. Ключовият въпрос е такъв: “Ако самият нешумерски ритуал и политически аспекти бъдат отстранени от “Енума Елиш”, дали наистина сказанието представлява по-ранен шумерски документ с валидна научна стойност?”.

През 1976 г. Зекария Сичин предложи удивително, но все още неотхвърлено твърдение, че “Енума Елиш” е космически епос, старателно описващ образуването на Слънчевата система преди 4,6 милиарда години. Сичин, експерт по езиците на Близкия изток, си дал сметка, че описанието на “богове” всъщност са описания на “планети”, че “ветрове” би могло да се прочете като “сателити” и че ролята на Мардук е сходна с тази на планета, позната на шумерите като Нибиру.

Вавилонската епическа поема започва така: “Енума елиш ла набу шамашу” - “Когато във висините небето не бе наименувано”. После се изброяват “боговете”, които са родени от АП.СУ (Слънцето), с описание, което съвпада с планетите от Слънчевата система с удивителни подробности. Тогава “в сърцето на дълбините” един нов и по-силен бог, наречен Мардук, бил създаден: “Неговите членове били перфектни, извън всякакво сравнение…неподходящ за разбиране, труден за усещане. Четири били неговите очи, четири били неговите уши; когато движел устните си, огън излизал навън… Той бил най-възвишен измежду “боговете”, учудващ бил неговият ръст; съставните му части били огромни, той бил изключително висок. “

Мардук е преведен от Ситчин като скитаща планета, напъхана в Слънчевата система от неизвестно космическо явление, вероятно изхвърлена от подобно нестабилна слънчево-планетарна система. Неговият път първо край Нептун, после Уран, показва движение по посока на часовниковата стрелка, обратно на въртенето на останалите планети от Слънчевата система. Комбинираният гравитационен ефект на останалите планети отпратил Мардук в сърцевината на новосформираната Слънчева система - към сблъсък с водниста планета, наречена Тиамат : ”Тиамат и Мардук, най-мъдри от боговете, напредваха един към друг; те се притиснаха в единоборство; те стигнаха до битка.”

Въоръжен с пламтящ огън и сдобил се с различни ветрове или сателити, Мардук се изправил лице в лице с яростната Тиамат: “Владетелят хвърли своята мрежа, за да я разгърне; Злият вятър, най-крайният, се развърза пред лицето й. Когато тя си отвори устата, Тиамат, да го погълне - Той се пусна към злия вятър, така че тя не затвори устните си. Яростните бурни ветрове тогава се натрупаха около корема й; тялото й се разду; устата й бе широко отворена. Той изстреля през нея стрела, която разцепи корема й, проряза вътрешностите й, разкъса утробата .Като я сломи така , той изсмука нейният жизнен дъх. След като уби Тиамат, нейната чета той разпръсна, войнството й той разби. Боговете, нейни помагачи, маршируващи от двете й страни, треперещи от страх, обърнаха гърбове, така че да спасят и опазят живота си. Хвърлени в мрежата, те се оказаха впримчени… Цялата армия демони, които бяха крачили от двете й страни, той окова във вериги, ръцете им той завърза… Здраво омотани те не можеха да избягат”.

Така планетата Тиамат била унищожена , но актът на сътворението все още не бил завършен. Мардук била пленена в орбита около Слънцето завинаги да се връща към мястото на небесната битка с Тиамат, но един орбитален период по-късно самият Мардук се “върнал при Тиамат , която той сам бил сломил”, и двете планети се сблъскали: “Владетелят застана да погледне безжизненото й тяло. Залови се артистично да разчлени тялото на чудовището. Тогава като мида, той я разчлени на две части. Владетелят стъпи върху горната част на Тиамат; със своето оръжие черепа той освободи; той прекъсна кръвните й канали и накара Северния вятър да я разнесе до местата , които никога не са били познати.”

Зекария Сичин идентифицира горната част (“черепа”) на водната Тиамат като бъдещата Земя, преместена от един от сателитите на Мардук към нова орбита , заедно с нейния най-голям сателит Кингу. Крайното действие на сътворението се случило при второто завръщане на Мардук към мястото на небесната битка. Този път Мардук се сблъскал с останалата половина на Тиамат :”Половината от нея той извиси като екран на небето; затваряйки ги заедно , като наблюдател той ги усмири… Той изви опашката на Тиамат, за да оформи Великата ивица като гривна.”

Коранът, също прилича на “Енума Елиш”: “Не знаят ли неверниците, че небето и Земята са били една твърда маса, която ние разцепихме на две, и че ние направихме от вода всяко живо същество”.
От книгата "12-та планета" Зекария Сичин
12 планети на релеф от Шумер
Изображение на 12 планети на релеф от Шумер
Изображение на Нибиру
Изображение на Нибиру
Планетите според древните шумери
Планетите според древните шумери
Орбита на Нубира-Мардук
Орбита на Нибиру-Мардук
Адам
Първият човек Адам в шумерски релеф

петък, 17 декември 2010 г.

Науката е великолепно нещо, ако човек не е принуден да изкарва хляба си чрез нея. Всеки трябва да печели препитанието си, след като избере професия, за която е сигурен, че е в състояние да овладее. Само когато не сме длъжни да даваме отчет някому, можем да намерим радост в научните занимания.

вторник, 7 декември 2010 г.

Хетите са използвали " биологично оръжие "



Първият документално потвърден опит за използване на биологично оръжие по време на военни действия се отнася към второто хилядолетие пр. Хр.
Хипотезата е на канадския изследовател Сиро Тревисанато. Според учения запазените документи от епохата на Хетското царство показват, че хетите са използвали заразени с туларемия овце, за да отслабят военната мощ на съседите си, съобщиха сп. "Ню сайънтист" и Лента.ру.
Хетското царство е образувано през второто хилядолетие пр. Хр. в източна Анатолия, територия на съвременна Турция.
Войнствените хети редовно правели разорителни набези срещу съседните държави.
Запазената кореспонденция между финикийците и египетския фараон Акхенатен съобщава за страшна епидемия, поразила финикийския гр. Симиру около 1335 г. пр. Хр.
Според Тревисанато симптомите на описаното заболяване, получило името "хетска чума", съответства на туларемията - особено опасно инфекциозно заболяване, чийто причинител са бактериите Francisella tularensis.
Заболяването се пренася от гризачите, възможно е също заразяване на овце, свине, коне и други домашни животни.
Човек се заразява от болестта чрез ухапване на кръвосмучещи насекоми. Ако не бъдат лекувани, 15% от заболелите хора умират. Скоро след началото на епидемията хетите превзели и плячкосали Симиру.
След това епидемията обхванала и Хетското царство. По всяка вероятност болестта била пренесена със заграбените от финикийците домашни животни.
Няколко години по-късно сериозно отслабеното от епидемията и от вътрешни конфликти Хетско царство трябвало да воюва с Арцава, държава в Мала Азия.
Шансовете на хетите да спечелят не били големи, но на победата на Арцава попречила нова епидемия.
По думите на Тревисанато преди началото на войната в Арцава започнали да се появяват безстопанствени овце, които местните жители взимали в стадата си.
Изследователят предполага, че тези животни са били пуснати от хетите специално за това, за да предизвикат епидемия в лагера на врага.
Жертвите на първото в историята "биологично оръжие" също са свързвали епидемията с "прокълнати" овце, появили се неизвестно откъде.
Според Джонатан Тъкър, сътрудник на американския Център за неразпространение на биологичното оръжие "Джеймс Мартин", хипотезата на Тревисанато е твърде интересна, още повече, че причинителят на туларемията и сега се разглежда като потенциално биологично оръжие.
В същото време опонентите на Тревисанато смятат за твърде съмнително предположението, че живелите преди няколко хиляди години хети са могли толкова добре да си представят механизма за разпространение на особено опасната инфекциозна болест, за да провеждат диверсии с използването на заразен добитък.

неделя, 5 декември 2010 г.

Асите – Народът на Вотан


Следи към българското родословие

Иван Митев

Ние не сме народите от Библията, а народите от Илиадата и Еддата

д-р Пиер Кребс

Вотан е изключително Бог на Арийския народ. Той е изява на Волята на Арийската Нация (Will Of The Aryan Nation – WOTAN), като архетип и въплъщение на мъдростта на Праотеца, дълбоко заложени в нашата генетически памет.

Дейвид Леин

Основната цел на българските народностни изследвания е изясняването на мястото на българите в родословието на народите от Бялага раса (древните българи не са монголоиди или монголоидни мелези!). Особено важно за нас е установяването на самоличността на Испериховите българи, все още предмет на чудовищни спекулации. Значителен пробив в разбиранията за древната българска история направи народоизследователят Петър Добрев - заслуга, която сме длъжни да признаем. Със своята добре обоснована иранска теория за произхода на българите той насърчи и други изследователи да търсят корените на българите сред индоевропейските народи. Въпросната иранска теория има своето основание, но тя не може задоволително да изясни нашата народностна самоличност.

Според нашите схващания, основополагащият елемент на българската цивилизация са кимерите – прадеди на келтите и значителна част от траките.1 За иранците – аси или арии, считаме, че само са се надградили над това кимерийско ядро, колкото и значително да е тяхното културно и езиково наследство сред съвременните българи. От имената на тези два основни пранарода – кимери-БОЛГИ и иранци-АРИИ, извеждаме нашето народностно име БОЛГ-АРИИ.2 С това схващане за произхода на българския народ ние слагаме край на академичните спекулации, че траките и хунобългарите били съвършено различни народи, при това безвъзвратно асимилирани от славяните. Траките и кимерите произхождат от общата Трако-Кимерийска култура, възникнала в началото на II хил. пр. Хр. в Северното Причерноморие; от кимерите произхождат някои тракийски племена – например трерите (по Страбон); според старите български летописи, най-ранните български-кимерийски царе са царували по нашите земи, а не някаде в Азия. От друга страна, описаните в древността тракийски вярвания и обичаи удивително си приличат с тези на индусите – до по-късни времена. Това показва, че част от траките би трябвало да са от индо-иранско потекло, с характерната за тази народност ведическа култура. Траките и българите имат общи исторически корени, а можем и без преувеличение да потвърдим тезата на нашите велики възрожденци Георги Раковски, Цани Гинчев, д-р Ганчо Ценов и Найден Шейтанов, че българите са траки.

В хода на нашите изследвания остава открит въпросът за иранските корени на българската народност; за това от кой ирански народ произхождат част от нашите прадеди и какво изобщо разбираме под езиковото определение ирански народи? Дали това е еднородна или относителна категория? Има един ирански народ, който е свързан с историческото пространство на българи и траки. Неговите следи ни отпращат и към културното наследство на древните германи. Това са асите. За разлика от кимерите, тяхното име не е вписано в историческите документи за произхода на българите. Затова пък в наследството им откриваме много следи към нашата история и културна самоличност.

Асите не следва да са безинтересни за нас, след като основните понятия на нашето самоопределение съставляват цяла семантична група, чиито корен е свързан с името АСИ: АЗ – лично местоимение, личност; ЕЗИК – средство за общуване, също и народ – в миналото; ЕЗИЧЕСТВО – народностна вяра. С АЗ започва нашата българска писменост, и в двете нейни разновидности – кирилица и глаголица. Ще каже някой, че тези думи са славянски, доколкото все още ни поставят в категорията “славяни”. Но за разлика от останалите “славянски” народи, единствено ние българите наричаме себе си АЗ. Със същото лично местоимение се наричат и осетинците в Кавказ – потомци на аланите, известни и като аси.

Въпросът за асите има не само историческо, но и духовно-митологическо звучене. В древногерманските предания асите се възпяват като богове. Кои са асите и защо са заслужили такова богопочитание? Тези въпроси разпалват въображението на западните изследователи и насочват вниманието им на изток, по следите на Одиновите мистерии. За съжаление обаче, германските и скандинавските изследователи слабо познават историята на източноевропейските народи, затова техните изследвания са бедни на факти. В търсене на българските корени, някои български народоизследователи също изказват прозрението, че асите са древните българи. Това поставя необходимостта от задълбочени изследвания по тази тема.

Кои са асите?

В знаменитата Едда асите са представени като божественото племе на върховния бог Один-Вотан. В друго, по-малко известно произведение – “Сага за Инглингите”, съставителят на Еддата разкрива истината за техния земен произход. Става дума за народ от Северното Причерноморие, преселил се през I в. от Хр. в Скандинавия. Преди това Одиновите аси са имали царство на изток от река Дон, със столица Асгард (Ас-град на български, Градът на Асите). Последният, но легендарен цар на асите – Один, е странствувал много и завладял много земи – владенията му са се простирали и на юг от Кавказ, в “Страната на турците” (по Стурлусон). Още по-назад във времето, Снори Стурлусон извежда произхода на асите от древната Троя.

Според хипотезата на руския изследовател В.Щербаков, Асгард е Ашхабад (в превод Ас-град, Асгард) в устието на Волга. Именно там, в разкопките на Старата Ниса, Щербаков е открил архитектурното въплъщение на Валхала.3 И до днес името на асите носи Азовско море. На тях изобщо е наречен континентът Азия, тъй-като античните и средновековни летописци извеждат началото му от Мала Азия и земите на изток от Дон – от земите на асите.

Съвременните историци отъждествяват асите с аланите. Античните автори обаче дават сведения за много племена с името аси и производни имена, пръснати в древността из Мала и Средна Азия. Значи по правилно е да се твърди, че асите са цяла една народност, част от които са аланите.

Основно асите са обитавали земите около планината Имеон (Памир) в Средна Азия, където са живели и древните българи – според убедителните доказателства на Петър Добрев. За наша изненада обаче, в описанието на Парапамис (Памир-Хиндокуш) Страбон не споменава имената на известните български племена утигури, ултидзури, кутригури и буругунди (оногундури), за които съобщава Прокопий Кесарийски. Там пък са отбелязани асии, парасии, атасии и хипасии. За атасиите се уточнява, че са племе на масагетите, които са сродни с българите, ако не и самите древни българи. Хипасиите, обитали южните склонове на Хиндокуш, са имали владетел на име Асакан – ще рече Кан на Асите. Името му е сходно с това на българския владетел Заберган (Забер Кан), нападнал през VI в. Константинопол.

Следи от асите откриваме и в Мала Азия – тук имаме предвид пламето АСИОНИ (името му завършва на -он, което е характерно за имената на тракийските племена) и град АС в Киликия, чиито жители са се наричали АСИИ. Тези факти дават известно основание на твърдението на Стурлусон, че асите произхождат от Троя. Още повече, че и в родословието на троянските царе срещаме името АСИЙ – така се е казвал братът на Цар Приам. Интересни връзки ни подсказва и името АСКАНИЙ. Това име е носил един легендарен вожд на фригите, но също и синът на Еней, основал град Алба в Италия. Поясняваме, че фригите са тракийско племе, а Еней е считан за наследник на троянците, които също са траки. АСКАНИЯ се е наричала и една земя в Малоазийска Мизия. Най-неочаквано обаче откриваме името АСКАНИЯ и в Средна Азия. То свидетелствува за някакво преселение – от или към Мала Азия, при което едната област е наречена на името на другата.

Митът за древната Троя е оставил дълбок отпечатък върху европейскака култура. Вдъхновени от него, някои европейски владетели са извеждали потеклото си от Троя – такъв е примерът с родословието на франкските крале. В някои родни летописи също се споменава за произхода на българите от Троя. Например в средновековната “Притча за Троя” се уточнява, че мирмидоните на Ахил са станали българи. Поп Йовчо Попниколов пък извежда родословията на българските владетели от Пелемен и Антигон, царе на Троя. Тези твърдения все пак имат принципно основание, при положение, че троянците са траки. В полза на тази следа още по-убедително звучи житието на св. Климент Охридски: “Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър Македонски от разположения край Бруса Олимб към Северния Океан и Мъртвото море...”4 Летописецът разказва за старите земи на мизите край гр. Бруса в днешна Турция и Малоазийски Олимп, в близост до които е разположена Троя. От Илиада е известно, че мизите са били съседи и съюзници на троянците. Преселението на мизите удивително напомня за историята на Одиновите аси – особено като имаме предвид, че най-вероятно Александър ги е притиснал към източните брегове на Черно море, където е основано царството на асите. Възможно е мизите да са аси.

Преселението на асите от бреговете на Черно море към Скандинавия напомня и за един друг народ, преминал по същия път. Това са кимерите (кимври) – клон на българския пранарод, установил се на п-в Ютланд в Дания. Макар и техното преселение да е станало в по-ранни времена, някои езследователи допускат, че асите са същите тези кимери. Ние имаме друго мнение за кимерите, но тази теза все пак има отношение към нашия народностен прроизход. Например норвежкият изследовател Стайн Ярвинг определя асите като трако-кимери. Според неговото схващане, асите се заселват в Северното Причерноморие през около 1150 г. пр. Хр., след като напущат разрушената Троя. Той също твърди, че Асгард е построен по подобие на Троя. Позовавайки се на местни езици, Ярвинг тълкува името му като “Железният град”, а на асите – като “Железният народ”.5 Тези митични имена ни препращат към също така митичния херой на Лудогорието – Железният Баща, преданията за когото са наследство от траките-гети.

Изглежда сродството на българите с асите не идва само от Имеон. Още по-категорични исторически факти свидетелствуват за тяхната приемственост в земите между Дон и Кавказ. През 90-60 г. пр. Хр. след неравната борба с римските легиони на Понтус и поради предизвиканите от тях опустошения, Один бива принуден да се изтегли с част от поданиците си на североизток към Скандинавия. Преди това той повява управлението на Асгард на двамата си братя Вили и Ве. С подобни обстоятелства е свързана и ранната история на баварците, за които е доказано, че са българи по произход. Според древните баварски летописи, те се заселват в настоящата си родина от Армения, откъдето били прогонени от войските на император Тиберий (около половин век след Понтус). Два века след оттеглянето на Один, в тези земи отново се заселват българи - откъм планината Имеон. През 165 г. от Хр. Кан Авитохол основава там Старата Велика България. Тук историята на българите (баварците) и Одиновите аси така се преплита, че изглежда става дума за един и същ народ. Да разгледаме и собствените предания на тези народи. В “Сага за Инглингите” е поместена следната легенда за обожествяването на Один:

“Один бил велик воин, и много странствувал, и много страни завоювал. На него толкова много му вървяло в битките, че постигал победа във всяка битка, и затова хората му вярвали, че той винаги носи победа. Изпращайки хората си на битка или с други поръчения, той обикновено поставял ръцете си на главите им и им давал благословия. Хората вярвали, че тогава успехът им ще бъде сигурен. Когато неговите хора се оказвали в беда, в морето или на сушата, те го призовавали и считали, че това им помага. Него считали за най-надеждна опора.”6

За същото се разказва и в един баварски летопис: “Този цар Алман, или немският Херкулес, нашите предци провъзгласили за бог и управител на военните действия, отредили му място на небето и му се молели. Когато те искали да се бият с враговете си, те го призовавали, пеели множество песни за него и имали особен обичай в негова чест с вдигане на шум и внезапно налитане. Това те наричали “барит” (“barrit”), от което още има игра, наречена “търчибара” (“der Bar laufen”) или бягане по линия.”7 Тук се разказва за първия баварски цар Алман Ергле. В други баварски летописи се изтъква, че баварците били доведени от Армения от херцог Поймонт и неговия брат Инграм. Тези имена Ергле/Инграм пък ни напомнят за Одиновата династията – Инглингите. Като се свържат посочените легенди със съответните исторически обстоятелства, се вижда, че баварците са всъщност асите на Один – клон на древните българи.

С основание можем да приемем, че асите на Вили и Ве са били асимилирани от българите на Авитохол, установили се по-късно в техните земи. От асите последните са наследили руните и преданията, известни от “Сказание за дъщерята на Кана”: за бог Один-Барин и неговата Валхала; също и за хероя Один-Аудан, наречен Дуло – като равностоен на царете от Свещената Българска династия Дуло.

Налице е известно сходство между руническите писмености на българи и аси. Свещеното писмо на Один се състои от 24 руни, съставени се от прави линии, сключени под ъгъл от 60°. От надписите при Мурфатлар (Северна Добруджа), Петър Добрев извежда около 60 древнобългарски писмени знака.8 Повечето от тях също се състоят от прави линии, но под ъгъл от 90°; други пък имат заоблена форма. От всички тези руни само 8 имат графични съответствия с руните на Один. Това е само за Мурфатлар, но затова пък по градежите и керамиката на Велики Болгар и Биляр във Волжка България могат да се разпознаят всичките знаци от Одиновата азбука-футарк. Тези факти също поставят въпроса за историческите връзки между българи и аси, както и за писмеността на древните българи – дали става дума за една или повече писмени системи.

Асите на Один са били уседнал народ – занимавали са се със земеделие, издигали са градове, изградили са добре уредена държава със силна войска. Имали са още своя писменост и са развивали изкуства и занаяти. По своята материална култура и начин на живот асите са съизмерими с древните българи, а не например със скитите, които също се считат за ирански народ, но са били номади, безписмени и не са строили градове (по свидетелствата на Херодот).

По своето положение Один е бил цар-жрец – с име както на прославен воин, така и на мъдрец, владеещ магията, прорицателството и словесното изкуство. Управлявал е с помощта на дванадесет жреци, наречени дия (богослужители, от индоевропейското понятие Дяус – Бог). Те са извършвали жертвоприношения, но също така са имали и съдебни функции. С тази цялостна йерархия, завършваща с обособено жреческо съсловие и институцията на Царя-Жрец, държавната традиция на асите е близка до тази на древните българи, а не до теократичните традиции на индоиранските им роднини – мидяни, перси и индоарии. При това държавното устройство на асите не е еднакво с това на древните българи: жреците се наричат дия, а не колобър; те имат и съдебни функции, които при древните българи са в правомощията на тарканите – администратори, представители на воинското съсловие; най-висшите сановници на около царя на асите са дванадесете диари, докато в българската йерархия те са шест – Великите боили (Укел). Тези различия не бива да ни обезсърчават, ако приемем, че иранската народност на асите или ариите не е в основата на българската държавна традиция, а само се е надградила над кимерийското ядро на Българската цивилизация.

Покрай легендата за Еней и следите към Троя, ние откриваме някои съществени връзки между културите на асите и етруските в Италия. За последните съвременни изследователи като Божидар Динков допускат, че може да са троянци.9 Ако напревим сравнение с асите, ще видим, че и при етруските върховният орган на държавното управление е съставен от 12 жреци-лукумони. Много близки помежду си са и руническите писмености на тези народи. Покойният проф. Владимир Георгиев е успял да разчете езика на загадъчния етруски народ – той е от групата на хето-лувийските езици. Това доказва, че етруските произхождат от Мала Азия и може би имат общи корени с малоазиатските аси. Хетите, за чиито език става дума, са народ от ирански произход, каквито са и асите.

Ведическото наследство на асите

Еддата и “Сага за Инглингите” съдържат достатъчно свидетелства за индоиранската културна самоличност на асите. В този смисъл значителна част от германската митология следва да се разглежда като възникнала на индо-иранска основа. Оттук не бива да ни учудват удивителните съответствия между божествата от Еддата и ведическия пантеон: Один – Вишну; Тор – Индра; Хеймдалур – Шива; Фрей и Ньорд – братята Ашвиня (Насатия); Фрея – Сарасвати. Тези успоредици са по-скоро тясно-индоирански, отколкото индо-германски, т.е. общо-индоевропейски. Ние също така забелязваме, че митовете на асите нямат подобия в наследството на познатите ни ирански народи, обитавали степите на Източна Европа – скити и алани, ако ще последните да са известни и като аси. Няма го в Еддата митът за прародителите на скитите – Скитския Херсулес и Змиеногата богиня; за тримата им сина, единият от които – Липоксай, е успял да поеме в ръцете си небесните дарове – като посвещение за цар на Скития. Няма ги и историите за хероите-нарти от осетинския народен епос. В този епос, считан за наследство от аланите, срещаме емблематичната идея за меча, изваден от камък. Това определено ни отпраща към келтската митология – към завладяващия мит за посвещението на Крал Артур. Това наследство дава основание на някои британски изследователи да изведат произхода на Крал Артур от аланите, но то не води към следите на Один и неговите аси.

Съществен елемент от индо-иранското наследство на асите е митът за сътворението на Света от жертвоприношението на великана Имир. Същият мит е известен от ведическите предания на мидо-персите и индоариите – там великанът е наречен съответно Гайомарт или Пуруша. Има го и в наследството на далечен Китай. Според китайските предания и легендарният китайски прародител Фу-си произхожда от народа И, т.е. от асите, съгласно уточненията на руски изследователи.

Космогоничният мит за жертвоприношението на великана е имал основополагащо значение във ведическата духовна традиция. На него ведическите жреци-брахмани са основавали своята идеология и авторитет. Затова именно в метежа си срещу ведическото жречество религиозният пророк Заратустра така категорично преосмисля доктрината за космическото жертвоприношение, преобръщайки с краката нагоре първоначалния й смисъл.

Друга ведическа традиция откриваме в погребалния ритуал на Одиновите аси. След установяването си в Скандинавия, Один е въвел същите закони, които асите са имали в старата си родина: “ Той постановил всички мъртви да се изгарят заедно с имуществото им. Той казал, че всеки е длъжен да пристигне във Валхала с това добро, което е било с него в огъня, и да не се ползува от това, което той сам е закопал в земята. А пепелта трябва да се хвърли в морето или да се закопае в земята, а в памет на знатните хора да се насипва могила, а на всички обикновени да се поставя надгробен камък.”10 От законите на Один научаваме, че асите са спазвали обичая на трупоизгарянето – определено индоирански по своя произход. И до днес в Индия разхвърлят пепелта на покойниците над свещени местности като Хималаите и реките Инд и Ганг. Один изтъква и идеологическата основа на трупоизгарянето – вярата в пречистващата стихия на Огъня, освобождаващ душата на покойника от кармата на земния живот. В наследството на асите срещаме ведическата доктрина за Изначалния Огън, от който всичко е произлязло и всичко се завръща в него. Следи от трупоизгаряне са открити в най-ранната индоиранска култура, възникнала в нач. на II хил.пр.Хр. в Средна Азия – точно там, където през антично време са живели племената на асите. Трупоизгарянето е било разпространено и сред част от древните българи, доколкото сред тях е имало племена от иранско потекло, съхранили народностните си обичаи. За погребалните обичаи на асите се споменава и още нещо съществено: издигането на могили в памет на знатните хора. Тази традиция е особено характерна за индоевропейските конни народи – траки, кимери и скити.

Още една следа към ведическите традиции на асите е космическото число 432000, закодирано в мита за Валхала. Получава се, като сметнем, че от всяка от 540-те врати на Одиновия дворец излизат по 800 воини: 540 х 800 = 432000. За космически кръговрат от 432000 години разказва бабилонският жрец Берос – толкова според него са царували царете преди Потопа. За кръговрат от по-голям порядък, но на същата основа – 4 320000 г., се споменава в древноиндийския епос Махабхарата. Според индийското учение за времето, толкова години е продължителността на една божествена махаюга, равняваща се на 360 земни (човешки) махаюги – кръговрати от 12000 г.

Обичаите и митовете на Одиновите аси свидетелствуват за културната им близост до мидо-персите и индоариите, а не до всички народи от иранската езикова група. Изобщо в езиковото понятие ирански народи се включват разнородни в културно отношение народи: с номадски или уседнал начин на живот, със самодържавно или теократично управление, с различни митове и вярвания. А съгласно нашето схващане, духовната култура много повече свидетелствува за самоличността на народите, отколкото езика, който е податлив на изменения.

Аси и българи – митологични успоредици

Съществени успоредици се наблюдават между преданията на българи и аси. Необходимо да уточним, че като основен източник на древнобългарската митология посочваме сборника от песни на волжките българи “Сказание за дъщерята на Кана”11; заедно с някои песни и вярвания на дунавските българи, потвърждаващи неговата достоверност. Тук разглеждаме следните примери:

1.Българският пантеон. По своите функции основните български божества от Сказанието определено отговарят на тези от Еддата: Барин – на Один; Кубар – на Тор; Хурса – на Фрей; Барс – на Хеймдалур (съответно на Бог Шива в хиндуисткия пантеон – Сива в една българска народна песен). Особено показателна е връзката Барин-Кубар. По отношенията си като Баща-Бог на войната: Син-Бог на гръма те определено отговарят на Один и Тор. И не само в това се заключава удивителното сходство между българския бог на войната и германския върховен бог. В памет на своя загинал брат Тун Бури, Алп Барин е приемал образа на прекрасен сив вълк. Името Бури се среща и в родословието на Один – така се казва дядо му. А вълкът е любимото му животно. Подобно на Один, Алп Барин също е повелител на загиналите херои, живеещи в неговото райско селение на Небето. В разказа за него е пресъздаден митът за Българската Валхала: как той разделя воините си на две войски – на светли и тъмни алпи; как те воюват помежду си и така определят изхода от битките на Земята. Също като воините на Один, които през деня се сражават едни с други, а през нощта пируват в неговия дворец Валхала.

2.Один – бог и херой. Забележителните успоредици между българската и германската митология поставят редица въпроси, между които и въпросът за произхода на самата германска митология. В “Сага за Инглингите” и в Еддата Один е представен в различно естество: в първия източник като цар, а във втория – като върховен бог. Според “Сага за Инглингите” и съответното баварско предание, Один е обожествен приживе – като бог на войната; по късно германите са започнали да го почитали и като бог на мъдростта и плодородието (с рога на елен, подобно на келтския Цернун). Въпросът е, кой е този бог, чиито функции се приписани на Один и как е наричан преди това? Изглежда отговорът е в Сказанието. Там се разказва за Алп Барин като бог на войната, с функците на Один. За него ни напомня и името на бойната игра барит, изпълнявана от баварците в негова чест.

Отделно от разказите за боговете, в Сказанието се възпяват и подвизите на един херой, който също като Один е пребродил много страни – Аудан Дуло. Някои български изследователи са склонни да виждат в него великия хунобългарски владетел Атила от Рода Дуло, но всъщност става дума за Один, известен и под името АУДУН в “Сага за Инглингите” (отделно, в друга глава на Поетичната Едда – основа на Цикъла на Нибелунгите, се разказва за Атли-Атила). Изглежда Один-Аудан е бил толкова почитан от древните българи, че те са го нарекли Дуло – съизмерим с царете от Свещената Български Династия. Това ни дава основание да виждаме в преданията на волжките българи първоизточника на митовете от Еддата, като доказателство за общите корени на българи и аси. Още повече, че в Сказанието божествата са наречени както алпи, така и диви – с древното индо-иранско понятие за богове (сравн. дева – самскр., дейва – др. перс.), което също напомня за иранския произход на асите.

3. Легендата за Тор. Не само Бог Один-Вотан, но и гръмовержецът Тор – неговият син, има много общо с нашето народностно наследство. В легендата за него от Еддата откриваме някои ключове имена, свързани с цивилизацията на Испериховите българи: дворецът на Тор е БИЛСКИРНИР – като ПЛИСКА. Колесницата му се казва ОКУ тор – на древнобългарски ЮК значи “возило”; ЮК Боила, ЮК Багаин – военни звания; ЮК – буква в българската азбука. Двата козела на Тор са наречени ТАНГЬОСТУР (Зъботрак? – ст. норд.) и ТАНГРИСНИР (Зъбоскръц? – ст.норд.) – техните имена напомнят за нашия върховен Бог ТАНГРА.12 Тези съответствия поставят въпроса за българския произход на тази легенда. Тор има три ценни вещи: чукът Мьолнир, Поясът на силата и едни железни ръкавици. По железните си атрибути той много напомня за Железния баща от легендите на Лудогорието; поясът пък е характерен елемент от българската народна носия. Иначе по функциите си Тор съответствува на Алп Кубар от българската митология – известен като св. Илия в християнизираните вярвания на дунавските българи. Също като Тор, св. Илия шествува по Небето със своята гръмоносна колесница и се бори се с небесните хали.

4.Митът за Дървото на живота. Той заема централно място в космогонията на индоевропейските народи. За присъствието му в българската митология свидетелствува една наша народна песен: “Израсло е високо дърво, в корен му жълт змей лежи, на средата тънка змия, на върха му орел мъти.”13 В песента дословно се разказва митът за ясена Идграсил, представен като Световно дърво в Еддата. Жълтият змей е Нидрир – подлият секач, който гризе корените на Идграсил. До стеблото му наистина живеят змии, а на върха му застава орел.

5.Трите богини на съдбата. В легендата за ясена Идграсил също се разказва и за трите богини на съдбата, наречени норни: Урдур (Съдба); Вернанди (Настояще) и Скулд (Бъдеще). При раждането на човека те идват да определят какъв ще бъде животът му. Норните съответствуват на мойрите в гръцката митология, но в последната те са едно тракийско наследство. Археологическите паметници свидетелствуват, че култът към трите нимфи, както още ги наричат, е бил широкоразпространен сред траките по нашите земи. Като техни потомци, ние българите сме съхранили жива вярата в Трите наречници, наименувани така в съвременния ни език. По най-прочувствен начин тази вяра е вградена в народното предание за Крали Марко. Трите наречници присъствуват и в народните вярвания на баварците. Но в разказа от Еддата също срещаме следи от тракийския произход на тази легенда – едната норна се казва Урдур, а нейният свещен извор – Урдарбрунар. Тези имена, особено това на извора, твърде много ни напомнят за нашите Урдини езера Рила планина. Името им е от особен тракийски корен, с който са свързани и други тракийски топонимии в Тракия. Тези находки подкрепят тезата за троянско-тракийския произход на асите.

6.Чудото с българина. В средновековната българска литература е пресъздадена вълнуващата история на един български воин, който се е сражавал с маджарите в отвъддунавските земи по времето на Цар Симеон. Когато маджарите били по петите му, изведнъж конят му си счупил крака и безпомощно паднал повален на земята. Но скоро след това неочаквано станал и препуснал напред. Така българинът се оттървал от преследвачите си. После на сън му се явил св. Георги, комуто дължал чудодейното изцеление на своя кон.

Съвременните български изследователи виждат в тази християнизирана легенда отглас от древнобългарската езическа митология. Несъмнено “Чудото с българина” е наследство от конните народи – за които конят е всичко, загубата му – голямо нещастие, а изцелението му – истинско чудо. По тази тема са написани много и обширни изследвания, но едва ли на нашите изследователи е известно, че подобна легенда-заклинание е записана в един летопис, открит в църквата в Мерзенбург, Германия. Тя се отнася за Один и неговите аси: “Фол и Водан отидоха в гората, там Балдеровият кон си счупи крака, баеше му Зингунда и сестра и Зуна, баеше му Фруа и сестра и Фола, баеше му Водан, понеже той умее. На счупената кост, на кръвта, на членовете – кост с кост, кръв с кръв, член с член – залепете се, както преди!”14 Тук Один отговаря на св. Георги, под чието име е християнизиран Богът на войната – при българите Алп Барин или тракийският Херос.

*

* *

В настоящото изследване ние поставяме редица въпроси за произхода на българите, които тепърва предстои да бъдат обстойно изяснени. Във всички случаи, досегашните ни изследвания потвърждават връзките на нашите български прадеди – кимери, баварци и аси, с германското културно пространство. Време най-после да преодолеем едностранчивите залитания към угасналите български огнища по азиатските простори, за да прогледнем за наследството на нашите прадеди на север и запад – сред народите от нашата кръв.

Библиография

1.Иван Митев. Първобългарите, наречени кимери. В: България в световната история и цивилизация – дух и култура – Варна, 2002, 31-45 с. http://www.kanatangra.wallst.ru/kimerite.htm

2.Иван Митев. Ние, Болг-Ариите – сп. Вселена, наука и техника, год. VIII, 2003, февруари, 34-43 с.

http://www.kanatangra.wallst.ru/bolg-arya.htm

3.В.Щербаков. Асгард и Ваны. Дорогами тысячелетии – Москва, 1989.

4.Ганчо Ценов. Кой е Климент Охридски? – С., 1915, 36 с.

5.Stein Jarving. The Norse Vanir and Europaean Witchcraft – http://www.bgnett.no/eutopia/

6.Снорри Стурлусон. Круг Земной - Москва,"Наука", 1980.

7.Фрицлер. Общ произход на баварци и българи – http://www.kanatangra.wallst.ru/Bavaria-bg.htm

9.Петър Добрев. Каменната книга на прабългарите – С., 1992.

9.Божидар Динков. Пеласгите – С., 1999.

10.Снори Стурлусон. Круг Земной.

11.Микаел Бащу. Сказание за дъщерята на Хана – С., 1997.

12.Снори Стурлусон. Снора Едда В:Староисландски саги и митове – С., 1989, 50-51 с.

13.Анани Стойнев. Българска митология – С., 1994, 332 с.

14.Еремей Парнов. Тронът на Луцифер – С., 1989, 93 с.