Хора без мозък?

Дали наистина имаме нужда от нашия мозък? Отговора на този въпрос се опитва да намери професорът по неврология от университета в Шефийлд Джон Лорбър. Той започва своите проучвания по един интересен начин. Университетския лекар в Шефийлд преглеждал студент по математика по повод на дрго малко заболяване, когато забелязва, че неговата глава е малко по-голяма от нормалното. Докторът изпраща студента при професор Лорбър за допълнителни изследвания.

В интерес на истината студентът е бил с много добър успех. Неговият коефициент на интелигентност е бил 126 и се е очаквало да се дипломира. Когато преглежда главата на пациента на скенер, Лорбър открива, че в нея практически няма мозък.

Вместо двете полукълба, запълващи черепната кухина, студентът имал по-малко от един милиметър мозъчна тъкан, покриваща върха на гръбначния стълб.

Студентът страдал от хидроцефалус, състояние при което гърбначно-мозъчната течност вместо да обикаля около мозъка и след това да се влива в кръвния поток, остава блокирана вътре в мозъка. В общия случай това състояние е фатално в първите месеци на деството. Дори и да оцелее, човек с такова заболяване обикновенно е с големи отклонения. Въпреки това, неизвестно как, студентът от Шефийлд е живял абсолютно нормален живот и дори е щял да вземе почетна стипендия по математика.

Въпреки необикновеността си, този случай не е толкова рядко срещан, колкото се очаква. През 1970 един гражданин на Ню Йорк почива на 35 годишна възраст. Той е завършил училище без някакви постижения, и е работел е като общ работник към строителна фирма. Бил е популярна фигура в квартала си. Колегите му го описват като обикновен човек, който прекарва дните си, изпълнявайки служебните си задължения. До тук нищо интересно, но когато правят аутопсия, за да установят причината за преждевременната му смърт, се оказва, че практчески няма мозък.

Професор Лорбър е открил няколко хиляди случая на хора с много малки мозъчни полукълба, които в същото време са нормални, интелигентни личностти. Някои от тях са описани като "без видим мозък", но въпреки част от тях имат над 120 коефициент на интелигентност.

Никой не може да обясни как хора "без видим мозък" изобщо са живи, да не говорим за нормални движения, стипендии по математика, но съществуват няколко теории по въпроса. Една от тях е, че има толкова голям излишък от функционално вещество в нормалния мозък, че той съумява да събере всичките си нормални функции в малкото, което остава от него. Друга подобна теория е, че използваме много малък процент от своя мозък, може би по-малко от десет процента.

Проблемът с тези две идеи, е че най-новите изследвания ги отричат. Функциите на мозъка вече са маркирани според съответната зона, която обхващат. Въпреки че има известен излишък, съществува и висока степен на специализация например на двигателната част. Теорията за десетте процента пък идва от изследване през 30-те, което се опитва да определи зоните на всяка функция на мозъка, но не успява да определи функциите на големи зони от кората. Днес знаем, че тези зони са свързани с речта и абстрактното мислене.

Изследването на Лорбър ни напомня и за въпроса за паметта. В началото се мислело, че паметта също има еквивалентна зона в мозъка, както са платките в компютъра. Обширни изследвания на целия мозък показват, че паметта не е разположена в точно определена зона или вещество. Както един забележителен невролог е казал, "паметта е никъде и навсякъде в мозъка".

Но ако мозъкът не е механизъм за складиране, анализиране и класифициране на информация, тогава за какво ни служи той? И къде е мястото, което е отговорно за човешкия интелект? Къде е разума?c

Единствения биолог, който предлага качествено нов подход към този въпрос и д-р Рупърт Шелдрейк। В своята книга "Нова наука за живота" той отхвърля идеята, че мозъкът е склад за спомени и изразява мнение, че той действа по-скоро като радиоприемник. Според него паметта не е записващ процес, който вкарва информация някъде в мозъка, а пътуване в миналото, което нашия мозък прави непрекъснато.

В началото на 20 век учените

бяха свикнали да приемат за най-умно съществото с най-голямо количество сиво вещество। Затова човекът като цар на природата е създанието с най-голям мозък спрямо размера на тялото. Оттук и изводът, че надареният с повече сиво вещество индивид превъзхожда по ум и съобразителност другите. Тази теория получи потвърждение, след като изследователите започнаха да замерват мозъка на знаменити хора. Оказа се, че ако при повечето хора теглото му е около 1,4 кг, то при много гении значително превишава тази норма.

Учените обаче се объркаха, когато откриха, че най-големият и тежък мозък (2850 г) принадлежи на пациент на психиатрическа болница, страдащ от идиотизъм। И обратно, немалко гениални хора пък се оказаха с доста лек мозък। Например мозъкът на Анатол Франс тежи едва 1017 грама, а на великия химик Юстус Либих - дори под кило।

По-късно стана ясно, че средното тегло на мозъка е различно за всяка нация. С най-тежък се оказаха монголците, докато японци и французи са накрая на класацията. Съвсем последни са австралийските аборигени, чийто мозък е около килограм.

В момента учените поддържат няколко теории.

Дълго време се считаше, че относителният интелект се определя от количеството мозъчни клетки (нейрони). Руският професор Петър Анохин обаче установи, че не количеството нейрони, а броят връзки между тях има значение. На същото мнение е испанското светило Сантяго Рамон-и-Кахал. Сега учените твърдят, че в мозъка на всеки човек има клетки, отговарящи за определени способности. Така един е талантлив музикант, друг - точен стрелец, трети - гениален физик. Доктор Брюс Милер от Калифорнийския университет обяви, че е успял да открие в мозъка "блок на гениалността" - особена зона, разположена в дясната половина. Според Милер, ако тази зона напълно "се отключи", то творческите способности ще се разгърнат до немислими висоти.
Ръководителят на лабораторията за развитие на нервната система в Руската академия на науките Сергей Савелиев твърди, че сред хората с голям мозък повечето са лентяи. "Работата на такъв сериозен механизъм като мозъка изисква голям разход на енергия. В покой мозъкът изразходва 9% от всичката енергия и 20% кислород, но ако човек се замисли за нещо сериозно, започва да поглъща до 25% от постъпилите хранителни вещества. Съответно организмът бързо се уморява и затова човек интуитивно се стреми към по-лек живот. Но ако притежателят на голям мозък може да се пребори с леността, той може да извърши подвизи. Причината е, че хората с повече сиво вещество притежават голяма способност за вариативност.
Опити с животни показват, че бозайници с "тежки" мозъци са по-устойчиви на стрес.
В крайна сметка се оказва, че след години щателно проучване на способностите и ролята на мозъка, функциите и възможностите му все още си остават мистерия.