петък, 1 април 2016 г.

Загадъчния свят на масаите

Масаите са полуномадско племе, което днес живее в саваната на Южна Кения и Северна Танзания. Смята се, че са мигрирали от Египет и Судан по долината на Нил някъде около XVI в. Ето защо те се отличават силно по външен вид от другите африканци с високите си стройни тела, тесните устни и правите носове. Бернхард Гжимек образно разказва, че докато хората от останалите племена бързо усвояват автомобила и другите удобства на съвременния живот, масаите „плюят на цивилизацията”, живеят постарому и се отдават на своята древна страст – отглеждането на домашни животни. Точното преброяване на хората от този народ е невъзможно, но се смята, че са между 900 000 и милион. В Танзания живеят към 250 000. Още от XIX в. контролират саваната и за разлика от другите африканци се противопоставят на навлизането на арабите и европейците. Препречвайки пътя на хайките за лов на пленници, те са причина да бъдат спасени много хора край езерото Виктория в жестоките времена на търговията с роби. Високата смъртност при причинената от мухата цеце епидемия на сънна болест обаче ги отслабва значително.
Масаите се славят като войнствен народ и хора на честта. Гжимек разказва случай, когато един от вождовете плаща без никакви възражения глобата от 30 овце, наложена заради това, че пасе стадата си на непозволено място. „Щом сте ме хванали, значи трябва да си платя.!” – отсича той. И днес жените са изключително красиви, а мъжете приличат на древногръцки богове със своите дълги кафяви крайници, червени наметала, задължително копие и къс „римски” меч, прибран в кожена кания. За разлика от околните африкански племена масаите никога не използват отровни стрели, защото ги смятат за непочтен начин за водене на война. Смисълът на живота за тези хора е в развъждането на домашни животни. Дори името „масаи” на техния език едновременно обозначава националността им и понятието за рогат добитък. Едно от преданията разказва, че при Мирозданието бог Енгаи дава на народа им всички домашни животни и ако някой друг иска да ги притежава, трябва да ги открадне от тях. В близкото минало това често е водело до войни, когато масаите са се опитвали да си върнат със сила „ своята собственост”.
Главна причина да бъдат оставени частично на територията на парковете в Танзания и Кения е, че открай време не ядат месото на дивите животни. Изключение правят антилопите кана и кафърските биволи. Зебрите, антилопите гну и другия дивеч масаите не докосват и затова те спокойно си пасат заедно с добитъка. За сметка на това, любима храна са им говеждото, овчето и козето месо. Отделно пият кръвта и млякото на домашните животни. Никога обаче не смесват в един ден месо и мляко, защото вярват, че издоената крава същия ден ще се разболее.
На отглеждането на добитъка е подчинено всичко, включително строежът на техните селища. Те се наричат краали или боми и се виждат в участъка между Серенгети и кратера Нгоронгоро. Селата се ограждат със стена от насечени бодливи храсти. Имат една „порта”, през която всяка вечер стадата се прибират вътре, за да бъдат предпазени от хищници. Така земята в бома постепенно се покрива с дебел слой изсъхнала прижинираща тор.
Масаите живеят в малки кръгли къщички, където се влиза почти пълзешком. Те се строят от жените, които първо правят конструкцията от извити дебели клони, а после я покриват с по-малки клончета и шума. Следва измазване с гъсти кравешки изпражнения и полагане на животински кожи, пазещи покрива при дъжд. Предвид полуномадския си начин на живот хората от този народ често сменят селищата си. Освен от изчерпването на пасищата това се предопределя от прекомерното затрупване на селищата с животинска тор на бома. Трета причина са смъртните случаи. Според вярванията на масаите в краала не трябва да умира човек. Затова за тежко заболелите се правят специални къщички извън укреплението. Ако все пак някой почине вътре, бома трябва да се изгори, а цялото имущество се товари на магарета и с пренася на ново място. Старият краал задължително се изгаря.
Въобще въпросът за религиозните вярвания на масаите е твърде интересен. Те почитат главния бог Енгаи, който едновременно е покровител на небето и светкавиците, но и бог на войната. В митовете той се материализира в ролите на Енгаи – Нарок (Енгаи Черния) и Енгаи – Наньоке (Енгаи Червения). Първият е добър, появява се на синьото небе, а гласът му са далечните отзвуци на гръмотевиците. Енгаи Наньоке е зъл господар на страшния гръм и светкавиците, които убиват. Затова му принасят в жертва черна овца. В някои варианти те са двама братя. Лошият не иска да се подчини на властта на Енгаи – Нарок и желае да изтреби хората. Молитвите на човеците винаги трябва да са отправени към добрия бог. Съществува една легенда, разказваща за създаването на народа на масаите. Според нея живели четири божества, като освен двамата споменати Енгаи имало още бял и сив. Черният бог обитавал сам връх на снежна планина, но отнякъде дошъл млад юноша. Двамата си взели жени от околното население, което разсърдили останалите богове. Те изпратили на хората суша, но юношата ги преборил и дъждовете отново завалели. Именно този младеж е родоначалник на масаите. Въпросната легенда засяга и проблема за миграцията на народа от далечните северни части на Африка. Бернхард Гжимек споменава за немския капитан Мориц Меркер, който служи в подножието на Килиманджаро между 1895 и 1902 г. Той успява да се сприятели с масаите, да научи езика им и да запише доста митове. Оказва се, че още преди идването на християнските мисионери те знаят редица истории от Стария Завет, макар персонажите да са с други имена. Такива са легендите за Всемирния потоп, за Адам и Ева, за Каин и Авел и много други.
Масаите имат стройна социална организация, интегрираща ги в обществото от ранни детски години. Сред тях се образуват съответно възрастови групи, към които те се числят. Малките момчета още след прохождането си са обучавани да пасат телетата и агнетата, а момичетата започват работа в къщи заедно с майките и сестрите си. Често се практикуват специални ритуали на бой с цел повишаване на храбростта и издръжливостта на децата.
Най-важният момент от живота на юношата е неговото посвещение, или инициацията. За да стане воин, той трябва да изпита болезнената операция на обрязването (еморат), която се прави без упойка. За ритуала масайските шамани, или „заклинатели на дъждовете”, използват остри ножове или животински кожи за превръзка. Момчето не трябва да вика от болка, защото това се смята за позор. Зарастването на раните трае няколко месеца и тогава юношите са в черни дрехи. Сед тези мъки следват най-хубавия момент от живота на мъжете. Младежите си слагат огърлици от цветни мъниста, пускат дълги коси, украсяват краката и ръцете си с гривни със звънчета. Строят си къщички извън бома и тези селища се наричат манята. Те не са защитени с бодливи огради, тъй като юношите трябва да докажат, че могат да се бранят сами. Правото да изграждат краали получават едва при навършване на зуно (пълнолетие), когато вече могат да създават семейства и да притжават собствен добитък. Дотогава на младите воини (морани) е забранено да пият алкохол, да работят каквато и да било и да ядат растителна храна. Те трябва да се хранят само с месо и да пият животинска кръв. Другите им задължения са да танцуват, да любят девойки и да участват в боеве. Тъй като сега войната е забранена, най-големия подвиг е да откраднат някоя и друга крава или дори цяло стадо. Според традицията мораните трябва да убият лъв с копията си, но сега това е забранено. Все пак, ако хищникът започва да напада добитъка, този лов временно се разрешава и подобна победа е най-ценна за младите мъже. Що се отнася до любовта, сексуалните отношения сред масаите по принцип са доста свободни. Мораните стават побратими и трябва цял живот да делят имуществото си, включително и жените. Впрочем в миналото тази чест се е полагала на всеки гост, който застане пред дома и забие копие в земята. Разбира се, такива традиции водят до различни венерически болести, а през последните години – до разпостранение на смъртоносния СПИН.
От съвременна гледна точка един от най-варварските ритуали при масаите е обрязването на жените. Едва след него девойката се смята за годна да встъпи в брак. Според древните традиции тази процедура е задължителна и мъжът може да откаже сватбата или да вземе девойката срещу ниска зестра, ако открие, че бъдещата съпруга не е минала през този ритуал. Ако обрязването на момчетата не носи много негативин ефекти, при жените то често води до тежки инфекции и смърт. Днес обичаят е забранен от законодателството на Кения и Танзания. След ритуала девойките носят тъмни дрехи, нанасят на лицата си специален знак и ги закриват. Според традициите си масаите се придържат към полигамията. Този обичай е възникнал предвид високата смъртност при воините. Стана дума за задължението на мъжа да предостави жените си на своя гост, но в крайна сметка окончателното решение взема самата съпруга. Сред народа обаче битува и полиандрията. Жената става съпруга не само на един мъж, но и на цялата възрастова група, към която той се числи. Родените от подобни връзки деца принадлежат на него и се приемат за негови потомци и наследници. Разводът (китала) съществува, като най-често е свързан със спорове около зестрата, уговорена при сключването на брака.
Масаите имат особено отношение и към имената си. Когато се ражда дете, бащата задължително трябва да заколи два бика. Тогава малчуганът получава първото си име. Ако създателят се съмнява, че отрочето е негово, се прави страшна процедура. Той го слага на средата на „портата” на краала. При положение, че детето е наистина от него, когато добитъкът се върне от паша, то ще оцелее и няма да бъде стъпкано. Хората от този народ често си сменят имената в зависимост от промяната в статута им. Гжимек дава красноречиви примери в това отношение. „Ако бащата дарява на сина си името Полпол, той после ще се нарича Продължителят на Полпол. След обрязването ще смени името си с това на баща си. Ако той се е наричал Сенду, а синът – Нана, то сега наследникът ще носи името Оле Сенду (синът на Сенду), а бащата – Мене Нана (бащата на Нана).
Когато Михаел и Бернхард Гжимек обикалят тези места, туризмът още не съществува като масово явление. Все пак тогава, малко преди англичаните да си тръгнат от Източна Африка, вървят приказки какво ще стане след оттеглянето им. Според слухове от района Лииондо масаите, „богоизбраният народ”, щели да основат своя „цветна” държава. Даже в края на 50 – те години на XX в. се наблюдават сблъсъци между привърженици и противници на тази идея. Сега явно танзанийските и кенийските власти са намерили решението. Някои смятат, че с развитието на доходоносното сафари останалите племена с радост са оставили любимата на масаите савана в техни ръце заедно с всички животни там, но и с охраната на резерватите.

Няма коментари: