петък, 15 април 2016 г.

Ик Кил - зловещият кладенец на маите




„Чичен Ица се намира на полуостров Юкатан между Мексиканския залив и Карибско море. Тук, в свещения град на маите, една пирамида, висока повече от 30 метра, се издига стъпаловидно към безоблачното тропическо небе. Площадката на този грамаден строеж от дялан камък е увенчана с храм, който блести в слънчевата светлина и се вижда отдалеко. В разкошната колонна зала на този храм, посветен на бога на дъжда Кукулкан, стои група червеникаво мургави девойки. Те са облечени празнично, златни и сребърни накити красят шиите и ръцете им, а в черните им коси са втъкнати благоуханни цветя.
Какво търсят тези прелестни дъщери на маите в храма на Кукулкан? По заповед на жреците те са избрани да участвуват в жертвоприношението в чест на бога на плодородието, който иска дарове. Но тези дарове не са животни, плодове, скъпоценни камъни, злато или сребро, каквито се поднасят на другите богове — Кукулкан, могъщият бог на маите, иска много повече. Нему са нужни човешки жертви — сбраните в храма девойки. Така казват жреците, господарите на народа. Покорявайки се на тяхната воля, народът е изпратил в Чичен Ица най-хубавите девици от цялата страна. 

 Сега те са в ръцете на жреците. Знаят ли тези момичета, едва израснали от детските си години, съдбата, която ги очаква? Предчувствуват ли те, че тук, на върха на храмовата пирамида, ги огрява за последен път пурпурът на залязващото слънце?
Накичените с цветя девойки познават твърде добре религиозните обичаи на своя народ. „Вие сте годеници на великия Кукулкан“ — им шепнат настойчиво жреците. — „Молете се на всемогъщия бог да бъде милостив и да ви приеме в царството си!“
Жертвите стоят унесени сякаш в тайнствен плен на демоничния шепот. В мълчанието на нощта се чува глухото мърморене на молитви, докато на небето избледнеят звездите и крясъкът на папагалите поздрави новия ден. 

Десетки хиляди хора се тълпят в подножието на пирамидата. Между тях са бащите и майките, братята и сестрите на тръпнещите от страх девойки, които чакат в храма. Тогава жреците ги повеждат надолу по стълбите, после по широката свещена улица, дълга близо два километра. Целият път е покрит с цветя, тъй както ръсят цветя по пътя на годеници в най-хубавия и тържествен за тях ден. С глухо мълчание тълпата изпраща за сетен път обречените на смърт девойки. Рогове от раковина и биене на тъпани обтягат до скъсване нервите.
Шествието спира до жертвеното езеро. Водното огледало на малкото, подобно на кладенец езерце блесва в дъното на дълбока, около 50 метра широка бездна. То е обградено със зид и каменна стълба води до водата.
Девойките шепнат последна молитва. След това под звуците на тъпани, флейти и рогове, жреците ги блъскат една по една от ръба на зида, те падат 20 метра надолу и потъват във водите на мрачното езеро. Тълпата стои неподвижна, обхваната от тъпо вцепенение. После хвърля цветя и скъпи накити в бездната, за да склонят Кукулкан и занапред да дава на страната дъжд и плодородие. 

 Всичко това звучи като легенда от прастари времена и ние се питаме дали разказвачът не е жертва на някакво видение, или не ни разказва измислени приказки. Но този свещен ритуал е описан в една от книгите на Диего де Ландас, първия католишки епископ в Юкатан. Обладан от религиозен фанатизъм, той накарал да изгорят всички ценни документи, останали от маите, за да не могат те да вредят на светата църква, но същевременно събирал сведения за историята на този народ и записвал онова, което чуел. Диего де Ландас бил тръгнал с конквистадорите, които търсели злато и приключения и покръствали диваците за слава на „единствената черква, която дава блаженство“. Европейците минавали през новооткритите страни, без да се интересуват от техния културен живот. За тези завоеватели не съществувала наука, не съществувало изкуство, а само черквата. Всичко, което било извън нея, било дело на дявола. Типичен е например следният случай: по време на похода си през Хондурас Кортес минал през някакъв град на маите и отбелязал кратко и сухо този факт, без обаче да спомене и дума за строежите, за културата или за историята на страната. Затова не трябва да се учудваме, че империята на маите е изчезнала от кръгозора на европейците, че е била просто забравена, докато градовете и храмовете им били постепенно задушени от буйната растителност на джунглата.

  Разказът на Диего Ландас за „свещения кладенец“, така наречения „синоте“ в Чичен Ица, възбудил въображението на Едуард Хърбърт Томпсън и в осемдесетте години на миналия век той тръгнал на път, за да провери дали е верен. Много хора се подигравали на Томпсън, но той упорито държал на намерението си. Стигнал до Чичен Ица и действително открил „синоте“ — свещения кладенец. След известно време той докарал на това място багер, макара с въже и водолазно облекло. Седмици наред багерът измъквал шума и останки от дървета, докато най-после един ден Томпсън извадил от купчината гнила шума и тиня бучка смола. Запалил я и от нея се разнесъл упоителен дъх — Томпсън бил намерил тамян и това било първото указание за него, че се намира на вярната диря. Тогава заедно с един гръцки водолаз той се спуснал на тинестото дъно на „синоте“, използувайки според днешните разбирания доста примитивни съоръжения — в тези години слизането под водата било още труден проблем. И действително той намерил това, което се надявал да открие: сечива и накити, вази и върхове на копия, ножове от обсидиан, блюда от нефрит и… скелети на девойки. Златната стойност на находките не е много голяма, но археологическата им стойност е твърде значителна за науката. Защото нещата, които Томпсън намерил, ни дават представа за материалната култура на маите и доказват, че Диего де Ландас не е преувеличавал и че можело да се вярва на описанията му.” 
  Погребани градове” Зигфрид Йортвиг

Ик Кил е приказно красив естествен басейн в щата Юкатан, Мексико. Подобни дупки не са рядкост по тези земи, местните ги наричат още "ченоте" - от думата за "кладенец" на маите. Някога красивите, но зловещи ями са били смятани за свещени, хвърляли са в тях млади момци и девойки като жертвоприношение за бога на дъжда. Днес тези басейни са любимата туристическа атракция, позволяваща на човек да се докосне до късче от Рая.
В превод името на това изумително езеро означава „място, където се ражда вятърът“. Водата започва на 26 м под нивото на земята, а дълбочината й е 40 м при диаметър 60 м. За тези, които не се чувстват изкушени да скочат от 26 м направо във водата, има стъпала, които се спускат надолу сред живописната растителност и малките водопади около Ик Кил.



Няма коментари: