Как са се придвижвали гигантите в древността?

Всеки, който е посетил поне веднъж палеонтологичен музей, се е удивлявал от размерите на скелетите на праисторическите влечуги и бозайници. Със сигурност, поне един от вас, драги читатели, си е задавал въпроса как тези тежки от 10 до 100 тона страховити същества са се придвижвали по сушата. Сегашната картина ( която голяма част от консервативните палеонтолози рисуват и излъчват по световните телевизии Discovery, BBC и National geographic ) представя динозаврите и гигантските бозайници като ходещи планини от мускули,предизвиквайки силни трусове по земната повърхност. Но дали тази картина е вярна? Все пак говорим за колосална маса, която противоречи на съвременните физични закони и въздействащите върху тях гравитационни сили. За да разберем каква е била реалността в тогавашния изгубен свят, нека надникнем в съвременния животински свят и по-специално в света на съвременните гиганти като африканския слон и синия кит. Африканският слон ( Loxodonta аfricana ) е най-едрия сухоземен бозайник. Достига 3,6 м височина и тежи до 6,5 тона. Синият кит ( Balaenoptera musculus) е най-големия морски бозайник, достига 33,27 м дължина и тежи около 150 -160 тона. След като представих накратко тези уникални животински съвременни видове, е редно да се запитаме, защо до днес не е оцеляло сухоземно животно с тегло над 7 тона? Защото въпреки, че синият кит е бозайник, той живее в океана, където водата поема част от теглото му, на суша той би се смачкал от собствената си тежест. В същото време в праисторически времена са живели бронтозаври с тегло около 100 тона и уж придвижвайки се на сушата. Как е възможно това? Тук се сблъскваме с геофизични закони, които никой палеонтолог не е дискутирал и затова предлагам да разгледаме тези проблеми в следващите редове. В книгата си „ Лъжата за еволюцията”, германският изследовател Ханс-Йоахим Цилмер, с когото имах удоволствието да кореспондирам, пише: „ Както някога О.С. Хилденберг ( 1933 г.), така и Клаус Фогел ( 1990 г.) от Вердау от 1980 г. насам сочи с все по-изразителни ( отчасти и стъклени) модели на земното кълбо, че всички днешни континенти – включително намиращите се днес континентални шелфове – смайващо добре могат да се сглобят в един свръхконтинент „ Пангея”, който бил значително по малък от днешната повърхност на Земята. Повърхността на Земята днес съдържа кръгло 70 процента океани и 30 процента суша. Ако си представим континентите ( като 5-те или 6-те части на кожена топка), свързани в едно цяло кълбо ( = праконтинента Пангея без океаните!), то ще получим тази пра-Земя, чиято повърхност се състои от 100 процента суша и която в такъв случай обаче има с 35 до 40 процента по-малък радиус. Малката пра-Земя притежава цялостна земна кора, без разположените из нея океани.
Спонтанно се питаме, а къде е водата? Евентуалният отговор е: над свръхконтинента. Водата покривала и заобикаляла пра-Земята изцяло и образувала над нея атмосфера от водни пари като парник. Все пак над 95 процента от фосилите произхождат от морето. Тази, т.нар. всеморска Земя била наречена от физика и астронома Хайнц Халбер ( 1965 г.) с гръцката дума „панталасийска” Земя, която притежавала възвишения, но не и високи планини”.
От тази интересна идея, можем да решим по-лесно загадката. След като пра-Земята е имала по-малък диаметър от сегашния, по законите на физиката по-малкият диаметър означава по-малка маса, а следователно и по-слаба гравитация. Освен това планетата ни се е въртяла около оста си с 9 часа по-бързо от днес, както показват някои вкаменени водорасли ,открити на остров Шпицберген. Всеки е виждал какъв ефект се получава при бързото въртене, наблюдавайки въртележките. Бързото движение поражда центробежни сили, които изтласкват телата от центъра на въртележката навън. Възможно ли е тази слаба гравитация да е улеснявала движението на праисторическите гиганти, както и да е причината за техния огромен ръст? Мисля,че е напълно възможно, наблюдавайки съвремения животински свят. Повечето видове днес са доста дребни, което се дължи на разширяването на Земята, днес тя е по-голяма, върти се по-бавно около оста си и гравитационните сили също се увеличават. Голямата гравитация оказва влияние върху организмите, оцеляват само тези, които отговарят на новите геофизични закони. В подкрепа на тази идея е фактът, че в праисторически времена е имало дървета с височина колкото 100 – етажни сгради. Днес дори гигантските секвои в Америка са с височина едва до половината. Гравитацията си казва своето. Но има и друго възможно обяснение. След като цялата Земя е била огромен океан, в по-късни епохи, когато се появявят първите континенти, под влиянието на супервлажния климат върху тях са се простирали обширни езера и блата. Като разгледахме условията в които е възможно да съществуват животни като синия кит, можем да допуснем, че животни с тегло от 10 до 100 тона са се придвижвали главно във вода.Водата облекчава натоварването и това може би обяснява защо динозаври като диплодока и бронтозавъра имат масивни туловища, но и дълги, елегантни шии. Те са се придвижвали по дъното на езерата, а главите им са стърчали над водната повърхност, както вярно е изобразил в една от картини си известния художник Зденек Буриан. При бозайниците пък можем да забележим една интересна особеност на стъпалата, копитата и пръстите са раздалечени една от друга, които не позволяват на животното да затъва в блатата и мочурищата, подобно на снегоходките на екскимосите. Такива интересни стъпала имат хипарионите ( вид трипръсти коне), дейнотерия ( мастодонт,чийто скелет е изложен в музея по палеонтология в Софийския университет), индрикотерия и много други тогавашни бозайници. Всички тези интересни факти обясняват защо те са изчезнали. Увеличаването на земната гравитация и пресушаването на обширните водни пространства си казват тежката дума. Редом с едрите влечуги и бозайници изчезват и тогавашните дребни. Рухва една екосистема, подобно на ефекта на доминото, за да се роди нова. Разбира се, имало е земни катастрофи, които са довели до тези промени. Но така можем да стигнем до извода, че геоложкото минало на Земята все още не е добре проучено и може би трябва да подходим по –комплексно и новаторски към тези факти, за да разберем по-добре нашата планета.
Александър Филипов