В първи век пр. Хр. след много исторически перипетии древна Бактрия отново се съживява като отделна държава под егидата на новата кушанска династия и ако се съди по това, че точно през онази епоха тя е наречена с красивия израз “Страната на хилядата градове”, явно, че и през четирите века на чужда зависимост нейната цивилизация не е западнала, а е продължила да се развива. Същото показват и археологическите разкопки, от които личи, че след персийското владичество и завоевателните походи на Александър Македонски броят на крепостите и градовете в този район станал значително по-голям.[6] Най-ранните български преселения от този район се отнасят към епохата от ІІ-І в. в. Пр. Хр., когато културата на древна Балхара се е намирала на твърде високо ниво. Част от тази култура
са били и широко развитите писмени традиции, които са се развили твърде бързо най-вече след премахването на персийското владичество, когато в този район се е разпространил един особен вариант на гръцкото писмо.
Традицията да се използва за държавни цели гръцката писменост паралелно с някои стари източни писмености /брахми, кхарошти / и др. се запазила в този район и в кушанската епоха. И интересно е, че същата писмена традиция се наблюдава и при древните българи от нашата страна, което може би е някакъв древен отглас от държавната практика на древна
Балхара.
Масовото преместване на който и да е народ в нови земи, води неминуемо до влошаването на условията за живот, до понижаване на материалната култура, т.е. до онова особено явление, което се нарича най-често с термина цивилизационни загуби. На древните българи се паднало твърде рано да изпитат върху себе си тежката участ на принудителните
преселения, защото още през първите векове сл. Хр. те масово напуснали своята стара земя, където според са най-старата арменска география са били един от най-развитите древни народи и след трудни странствания през азиатските пустини, се преселили в Кавказ, където още около 450 г. Мовсес Хоренаци споменава тяхната нова българска земя.
Някои автори гледат на това дълго преселение от Изток към Кавказ като на доказателство, че древните българи са били номадски народ, но те явно забравят, че преди него българите векове наред са обитавали един и същи край на Изтока – долините на Имеон, и тъкмо този техен край е бил прочут някога със своето необикновено изобилие на градове. Това показва,
че най-древната история на българите особено след създаването на тяхната най-стара държава е била белязана не със знака на номадството, а със знака на строителството на постоянни селища и крепости. Забравя се също, че не само древните българи, но и някои сродни с тях племена – като оногурите, пугурите и коцагирите са имали градове, като например оногурския град Бакат, съществувал според Теофилакт Симоката преди пети
век в близост до Согдиана, а също градовете .Бугур и Кучар при източните поли на Памир. Характерно е също, че въпреки трудностите, предизвикани от преселението, българите още около 550 г. са били известни в Кавказ като народ, който има градове, при това в описанията на Захарий Ритор те са споменати на първо място между народите, които познават градската култура - пред аланите и стария кавказки народ дадиани /даду/. Едва след това те са споменати и сред народите, които живеят в палатки, което показва, че неизбежната при всяко преселение деградация и преминаване към по-примитивни форми на живот е засегнала само част от българите, а основната тяхна маса дори и след идването си в Европа е живеела в градове.
За български градове и области говорят и редица други източници – арабски и арменски, при това от самите названия на споменатите градове – като – Булкар Балк /Български Балк/, Балк, Хумар, личи, че става дума за български селища и краища, а някои от тях – като селището Балхар в Източен Кавказ и областта Балкария в Централен Кавказ съществуват дори до днес. Характерно е също, че Захарий Ритор е единственият историк,
който споменава, че част от българите живее в палатки, докато в описанията на Михаил Сирийски се споменава само че те и техните източни спътници пугурите се заселили веднага след идването си в градове, а Мовсес Хоренаци ги описва още в средата на пети век като народ, който се заселел в плодородни и хлебоносни области, което показва, че тяхното
любимо занимание и след преселението е било земеделието, а не номадското скотовъдство. .
Като цяло историческите материали рисуват българите като народ, който въпреки превратностите на съдбата е успял да опази началата на своята ранна цивилизация и след своето идване при Кавказ. Но интересно е, че в началото на двадесети век и особено през последния половин век у нас възникна една странна мода да се преиначават историческите източници в съответствие с някой предварително измислен калъп. И доколкото създадения през 1953 г. учебник-макет древните българи се рисуваха като изостанало номадско племе, възникна порочния навик да се цитира само втората и по-малко представителна част от сведението на Запхарий Ритор, в която българите са споменати заедно с множеството номадски племена при Кавказ, а първата и по-важна част, където те са посочени на
най-видно място между народите, обитаващи градове старателно се премълчава, нито пък се споменава, че повечето ранни историци споменават за заселвания на българи в градове и земеделски краища при Кавказ и единствено у Захарий Ритор те са доменати и като народ, който освен в градове живее и в палатки. Съотношението между източниците, които описват българите като градски и земеделски народи и тези, които ги споменават и сред
номадските племена е рязко в полза на първите, особено ако се има предвид, че освен Мовсес Хоренаци и Михаил Сирийски за българите като за земеделски народ, който живее в постоянни селища пише и персийската география “Худуд ал- алам”, която описва кавказките българи по следния начин: “Тези българи са планинци. Те имат земеделски земи”. А също арабският книжовник ал-Бакуви, който пише, че българите живеят в един благодатен край, където има “много грозде, смокини и сини сливи”. /За този и още много други източници, които описват културата на българите след идването им в Европа вж. “Стопанската култура на прабългарите. С., БАН, 1986/. Но въпреки, че всички преки източници, които описвват българите след идването им в Европа описват на преден план строителството на градове и развитото земеделие и това продължава и по-късно, при описанието на волжките българи, за които Ибн-Даста казва “Те, българите, са земеделски народ.”, въпреки цялата планина от сведения, които показват, че след своето идване в Европа те са се проявили като строителен и земеделски народ, у нас вече цял век упорито
се повтаря погрешната теория, че българите на Аспарух били номади и в нейно име се премълчава цялата изобилна книжнина, която ги рисува в съвсем друга светлина. Този нечист похват се прилага в почти всички учебници по история, включително и в учебниците по “Стопанска история на България”. Фактите, свързани с бита и стопанството на древните българи, упорито сочат, че по ниво на култура те са се наредили на първо място между всички преселени от земите на Изтока в Европа народи, включително и от аланите, които според Захарий Ритор са имали само 5 града и затова са посочени след кавказките българи, но интересно е, че за аланите както у нас, така и в чужбина се говори като за високо развит сарматски народ, а за древните българи се пише като за изостанали степни номади, а
някои чужди автори – най-вече от бившия Съветски съюз дори рисуват аланите като учители по цивилизация на своите съседи древните българи. Фактите в историята обаче са упорито нещо. И те показват, че още около 550 година българите са превъзхождали в културно отношение аланите и са изпъквали значително над цялата маса преселени от изток към Кавказ народи.
Главната методологическа и фактологическа грешка на авторите, които рисуват древните българи като номадски народ, е, че те са пропуснали да забележат сведенията, които ги поставят значително по-високо от номадските племена. Друга тяхна голяма методологическа грешка е, че те са пропуснали да забележат, че районът, в който са се заселили древните българи след идването си в Европа се е намирал в долините на Кавказ, а
не в сухите степи край р. Дон и поради това са се впуснали да търсят археологическите следи от тях не където трябва. Същевременно в единственият пряк източник, описващ преселението на българите от тяхната източна прародина – хрониката на патриарх Михаил Сирийски - е посочено, че след като пристигнали при р. Дон преселниците не останали да живеят в степта, а повечето от тях се насочили към Кавказ и се заселили в тамошните градове, а една трета от тях, се заселила в Дакия и Мизия. За това, че българите обитавали някога масово кавказките долини, а не сухите номадски степи свидетелстват и описанията на родоначалника на арменската историческа книжнина – Мовсес Хоранаци – който пише, че “в земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина” станали някога размирици, след които част от българите, водени от вожда Вананд се преселила в Армения. Задължителна задача на всеки грижлив изследовател е първо да уточни района, където реално са живеели древните българи след идването си в Европа и едва след това да си прави изводи дали те са били номадски или неномадски народ. Силно е подвело досегашните изследователи и това, че не са забелязали, че в земите на днешна Украйна българите са се появили след голямото разширяване на тяхната държава, настъпило най-вероятно в началото на седми век, след освобождаването от властта на тюркютите и аварите. За това говори факта, че в средата на шести век готският историк Йорнанд /Йорданес/ описва
българите като народ, чиито земи се простират край северните брегове на Черно море – на изток от р. Днепър, а не в степите по средното течение на р. Дон. Поради тази особеност най-ярките български следи трябва да се търсят не в номадските степи на Украйна, а в кавказките долини и ако това беше направено своевременно, едва ли щеше да се роди теорията, че древните българи са били номадски народ.
Досега разгледахме най-вече материалните и стопански особености на онази специфична цивилизация, която е съществувала в най-старите български земи на света и която впоследствие е билапренесена в Европа. Но проучването на българската прародина при Имеон показва, че там са се сформирали и редица важни духовни достояния, които са създавали едно високо морално сцепление у древните български поколения и са им
позволявали да преодоляват успешно опасностите, с които са се сблъсквали по своя исторически път. Характерна особеност на оня район е, че в него е запазена една особена система на изграждане на силни и волеви мъже и за издигане на най-способните от тях за командири и водачи. Според традициите на тамошните народ две са качествата, които трябва да притежава всеки човек -–храброст и непреклонност в защитата на своя народ и щедрост към своите съселяни и съграждани в мирно време. В съответствие с тази философия там векове наред за най-презрени и жалки същества са се считали два вида същества – страхливеца и нагаждача, който се огъва пред врага и грабителя, който разорява своя народ вместо да му помага. Такива хора дори да са се сдобивали по нечестен път с големи богатства никога не са имали шанса да станат водачи и магистрати, защото пред тях на обществената стълбица са се нареждали често много по-бедни, но белязани със специални знаци за чест селяни, граждани и войскари. Защото главното и задължително условие, за да получи някой достъп дори и до най-малката държавна или военна служба в онези краища е било да притежава той да притежава той някакъв специален знак на
честта, а не парични знаци.
Интересно е да опишем макар и накратко как са се придобивали тези знаци на честта. Преки данни за това се съдържат в етнографските сведения за народа като, който принадлежи към дардската група народи, споменати в най-старите индийски сказания като част населението на древна Балхара и дори от нейния коренен народ, наричан с името болхи или болги. Според обичая на този народ, когато някое момче навърши 12 години, идва
специален човек, който му обръсва главата и му оставя един кичур коса, който там се нарича с думата ЧУМБАС, която съвсем доскоро се срещаше и в много наши краища. След това момчето има задължението да участва във военните походи и да защитава своя народ и когато то извърши някакъв подвиг, в негова чест се прави голямо тържество, на което слагат на бойния му пояс един златен пул и го наричат с думата ШУРАЙ, която произлиза от древната индоиранска дума ШУРА – герой. След своя втори подвиг момчето или младежът получават степента ЛЕЙ-МОЧ или ЛЕВ-МОЧ, която значи буквално лъв-мъж, а на пояса му слагат още един знак на честта. А ако извърши седем подвига получава най-висшата степен ПРЪ-МОЧ, която значи буквално пръв мъж – мъж над мъжете и получава седем знака на честта. Никой тамошен мъж не може да получи каквато и да е служба във войската или в обикновената администрация, ако не притежава по-висок ранг на честта от останалото население. И интересно е, че точно такава проста и строга система на подбор е действала някога и при древните българи и е спомената още около 505 г. от готския епископ Енодий, който отбелязва, че при българите бойното поле прославя рода и “най-висока титла получава оня, който е окървавил повече своето оръжие в кръвта на
неприятеля.”
Ефикасността на някогашната българска държавна система и силата на българската цивилизация е идвала не само от ясното разграничение на трите класически власти, или от големия брой трудолюбиви майстори във всеки занаят, но и от това, че във всеки определен момент те са издигали на върховете на властта най-високия по чест и най-жертвоготовния и
дотогава, докато е действала тази система, те са съумявали да опазят своята държавна власт от замърсяващи и разграждащи елементи. Масовите инфекции на държавната власт са били невъзможни при тази проста, но безотказно действаща система. И вероятно затова древните българи са успели да създадат здрави, силни и дълготрайни държави навсякъде, където е стъпил техният крак. А ние днешните потомци недоумяване на какво се е
дължала тази тяхна невероятна сила.
В това кратко изложение бяха проследени само основните контури на онази особена материална и нравствена цивилизация, която нашите български праотци са притежавали още в древни времена. Но ако някой се насочи мислено или отиде директно в оня далечен район, той ще открие и множество други подробности, радващи окото и въодушевяващи ума. Защото там като в необикновен исторически резерват са запазени почти всички
особени обичаи, с които нашият народ се отличава от останалите народи и дори от славяните. Запазени са и онези многобройни особени роднински думи, които са също наш български специалитет и ни отличават от останалите земни народи.
В заключение трябва да се отбележи, че откритата в подножията на Памир и Хиндукуш древна българска цивилизация оголва до краен предел и някои волни или неволни погрешности на досегашната историческа наука и особено заблудата да се представят древните българи на Аспарух като ниско цивилизовано номадско племе, която и до днес шества из българските учебници. Народът, който е излязъл някога от “Страната на хилядата градове” и по своя път е създал градовете Булкар Балк и Балк, а също селището Балхар при Кавказ, а след това и градовете Велики Болгар и Биляр край Волга и не на последно място огромната Плиска, не е бил номадски народ. Но трудностите, които той несъмнено е изпитал след своето преселение към Кавказ, където тепърва е трябвало да си създава постоянни селища може би са довели до това, че една част от него временно е останала извън новозаселените от него кавказки градове в обкръжението на съседните с Кавказ номадски племена и може би това е имал предвид сирийският хронист Захарий Ритор, когато при описанието на кавказките българи първо ги поставя на първо място пред народите, които имат градове, а след това споменава тяхното име и сред народите, които
лагеруват в палатки.
Струва ми се, че нашата наука се е отнесла твърде немилосърдно и без разбиране към трудностите, с които преселилите се някога българи са се сблъскали след своето идване при Кавказ. И вместо да се запита защо освен Захарий Ритор никой друг исторически източник не причислява дори и една част от българите между номадските племена, нашата стопанска
история, а след нея и нейната посестрима – общата история- се заловиха някога произволно да преправят сведенията на Захарий Ритор, цитирайки в учебниците само втората част от неговите сведение и изхвърляйки далеч по-важната първа част, където той не само пише за българските градове, но поставя древните българи дори пред аланите, сочейки чрез това
имплицитно, че древните българи са имали много по-развити строителни традиции дори от големия сарматски народ алани, в съседство с който те са живеели при Кавказ.
Вместо да подредят тези сведения в техния правилен ред, нашите автори на учебници, водейки се може би от модела, зададен от някои съветски историци, преобърнаха тези сведения с главата надолу и затова днес в много български и чуждестранни публикации аланите са обрисувани като цивилизовано племе, а древните българи са обрисувани като тяхна противоположност, т.е като изостанал номадски народ, въпреки, че за разлика от кавказките алани, които са имали само пет града, те са имали много повече градове и затова са поставени от Захарий Ритор.на първо място от народите с развито градостроителство. Станало е така, че в съвременната научна книжнина описващи културата на древните българи преди тяхното идване към Дунава, без никакви ясни доказателства се твърди, че българите от някогашната Стара Велика България се учели на уседнал живот от аланите, когато по-вероятно е тъкмо обратното – аланите, които са имали много по-малко градове да са научили нещо от прастарите български строителни традиции. Главната последица от всички тези пертурбации е, че чрез тях българите са били причислени изцяло към
номадските племена, защото на някого в България или в чужбина явно не е била по вкуса тяхната древна строителна култура.
Ето защо една от големите задачи на днешната българска история е да върне на древните българи едно забравено и пренебрегнато тяхно достояние – цивилизацията, която реално са притежавали. Варваризирането на техния образ води до варваризиране на цялата ранна българска история. А нелепо е един народ, който е осеял целия свой път с имена на градове, да се рисува като примитивен степен варварин.
Автор: ст. н. с. Петър Добрев, институт на БАН
Няма коментари:
Публикуване на коментар