В книгата си " Вековната заблуда ледников период" геологът д-р Хорст Фридрих констатира: "Заинтересованият лаик може да се запита как науката смята, че е открила, че е имало голям ледников период с продължителност от около един милион години ( завършил уж към 8000 г. пр.н.е.). Отговорът на въпроса е ужасно прост. Това се изисква от повтаряната като молитва от традиционната геология на Лайъл за равномерността, свързана с ( почиващия от своя страна на същото учение за равномерност) дарвинизъм!".
Когато в началото на деветнадесети век геологията се оформя като отделна научна дисциплина, нейни пионери се сблъскват с купища доказателства, че планетата Земя сравнително скоро е претърпяла значителни промени. Нещо е полирало и надраскало повърхността на много скали и светът е заринат от отломки. Съществуват буквално милиони разпръснати морени, наричани поради местоположението си скитници. Те се появяват на най-необичайни места: кацнали деликатно на някой планински връх, задръстили някоя долина или уютно изолирани на някоя поляна. Въпросът който измъчва първите геолози е очевиден: кое е нещото преместило тези камъни?
Първите опити за отговор на този въпрос са в тон с времето си. В продължение на векове западното общество живее с библейската история за Всемирния потоп. Дори на учените с откровено атеистична нагласа – малцинство в началото на деветнадесети век – не им е лесно да се освободят от подобни културни влияния. Почти всички ранни геолози решават, че камъните скитници са довлечени от водата. Те разработват ужасяващи сценарии на излезли от бреговете си големи реки или силни подводни земетресения, породили огромни приливни вълни.
Първият дисонанс в този хор внася през 1802 г. математикът Джон Плейфейр, който стига до извода, че единственото природно явление, което може да пренесе тези камъни на голямо разстояние, са глетчерите. Теорията му е отхвърлена. Но ледът продължава да омагьосва умовете. През 1837 г. глетчеровата теория отново излиза на бял свят, този път още по-предизвикателна. Шведския палеонтолог Луис Агасис изнася пред Швейцарската академия една твърде смела за времето си реч. В нея той твърди, че скитниците, отломките и вдлъбнатините по скалите са възникнали през Ледниковата епоха – термин, заимстван от ботаника и поета Карл Шимпер, който го употребява в една от поемите си. Агасис обрисува картинно един свят, в който глетчерите се простират от Северния полюс до Средиземноморието. Идеите му не намират топъл прием. Агасис бил известен с изследванията си на рибни вкаменелости.
Само две години по-късно, Карл Ернст Адолф фон Хоф, който взема участие в състезанието за обявената от Кралското научно дружество в Гьотинген ( Германия) награда, също отрича теорията за „ стихийната вода”, довлякла скитниците. Той я подменя със схващането, че скитниците са донесени от подвижни ледове и не след дълго тази концепция си намира поддръжници. Възниква несъгласие между поддръжниците на теорията за плаващи айсберги – която по същността си е модификация на старата хипотеза за Всемирния потоп – и малцината учени, подкрепящи концепцията на Агасис за глетчерите от Ледниковата епоха. Спорът се разрешава от изобретението на британския археолог Чарлз Лайьл.
Лайъл е един от най-известните учени от своето време. Репутацията си дължи на обстойното тълкувание на геологичната история, озаглавена „ Принципи на геологията”, чиято първа част е публикувана през 1830 г. С тази своя работа Лайъл предизвика практически цялото геоложко братство. Дотогава съществува стабилен консенсус, че независимо дали е било наводнение, плаващ лед или божията ръка, промяната е била рязка, внезапна и катастрофална. Лайъл твърди, че не е имало нищо подобно. Той смята, че причините за едно геологично изменение винаги са постепенни. Онова, което се случва днес – незабележимата промяна на климата благодарение на ветровете и валежите, бавните движения на земните пластове, лекото издигане на планините – е същото, което се е случвало в миналото. Възможни са локални отклонения вследствие на вулканична дейност, земетресения или наводнения, но ако нещата се разглеждат цялостно, никога не е имало резки и радикални промени.
Справедливо би било да отбележим, че макар повечето от тези теории да се отличават със забележителна изобретателност, нито една от тях не е напълно адекватно обяснение на Ледниковата епоха. Но провалът им не трябва да учудва никого, защото всички те се базират на едно грешно предположение. Това е предположението, че причината за Ледниковата епоха е студът.
Днес най-студената област на планетата е Сибир. Там е по-студено отколкото в Гренландия или Антарктида. Но Гренландия и Антарктида са покрити с лед, а Сибир не е. Студът не води до заледяване сам по себе. След като това бъде осъзнато, няма да се учудим, когато открием, че първата предпоставка за настъпването на Ледникова епоха не е понижаването на температурата, а повишаването й. За да се образува лед е нужна вода. В природата тази вода се доставя от валежите. Дъждът пък е последица от изпарението на океаните. Изчислено е, че за да се образува такава ледена покривка, каквато се преполага, че е съществувала през Ледниковата епоха от плейстоцена, нивото на Световния океан трябва на места да е спаднало поне с 300 метра. Което би следвало да е станало преди образуването на леда, а не след него - нещо, за което е необходимо драстично покачване на световната температура. За да се образуват пък ледени покривки, трябва да последва внезапен и продължителен период на застудяване. Комбинацията от условия е меко казано необичайна. Теоретиците на Ледниковата епоха нямат и най-малка представа как те са възникнали накуп.
Колкото и често да бива потвърждавана идеята, че учените грешат, тя не е по вкуса на научната общност. Всяка епоха има собствена парадигма, собствен мироглед и общоприетото схващане за това какви са нещата или какви са били. През целия двадесети век и през една значителна част от деветнадесети господстващата парадигма за Ледникова епоха през плейстоцена бива защитавана ревностно, като доказателствата за противното биват системно отхвърляни, осмивани или пренебрегвани. Този подход е толкова резултатен, че самото предположение хипотезата за Ледникова епоха да е изцяло погрешна, звучи едва ли не еретично. Но доказателствата за обратното се трупат с тревожна бързина и от разкопките става ясно, че в теорията за Ледникова епоха има огромни пукнатини. Тази теория твърди, че глетчерите и ледените покривки са се формирали в мразовития север и са се придвижили на юг. За жалост в замръзналия север има области, в които не се намират следи от никакви глетчери. Както е отбелязано по-горе, най-студеното място на Земята, Сибир, днес няма ледена покривка. Очевидно е, че там не е имало такава покривка и през Ледниковата епоха.
Проблемът се усложнява още повече, когато си припомним, че механизмът на Ледената епоха изисква раздвижване на големи планини, които да влязат в ролята на ледогенератори и да дадат ход на процеса. Известно е, че алпийския глетчер, който вдъхновява Агасис за теорията на Ледниковата епоха, всъщност е бил доста малък и е действал само по време на последното придвижване на леда. Тази планинска верига достига настоящата си височина сравнително скоро – след предполагаемия край на Ледниковата епоха. През плейстоцена Алпите са представлявали само редица от невисоки хълмове. Били са твърде ниски, за да произведат значими количества лед. Всъщност, никак не е лесно да си представим която и да е от предполагаемите планински вериги като център на ледникова активност. Не само Алпите, но Скалистите планини и дори Хималаите достигат сегашната си височина твърде късно, за да се впишат в подобен сценарий.
Нещата стават още по-объркани. При изследванията на глетчерни хълмове и планини и по-специално на тези в Северна Америка, се откриват следи само по северните и северозападните им склонове. Ако въпросните планини са генерирали лед в периода, когато са били най-високи, както се полага на едни високи планини, то тогава ледът щеше да се стече равномерно по всички склонове и да остави следи от преминаването си. Но, ако от друга страна, ледената покривка е дошла от север – което също се вписва в ортодоксалната теория – то тя трябва постепенно да се е изкачила по северните склонове. Това би било идеално обяснение на следите. След като обаче се изкачи до върха, според законите на логиката ледената покривка трябва да се прехвърли от другата страна, и то значително по-бързо поради действието на гравитацията, което трябва да остави следи по южните склонове.
Същата аномалия север –юг се забелязва и при наносните материали. Дребните камъни и скитниците, понесени от ледена покривка, общо взето се натрупват по северните склонове на планините. Много рядко се откриват подобни отлагания по южните. Теоретиците на Ледниковата епоха не могат да обяснят това явление.
Обърнете внимание на следните факти:
1. Има камъни скитници в пустинята Сахара.
2. Има камъни скитници в Монголското плато.
3. Има камъни скитници в Уругвай.
4. Има камъни скитници, забити със страшна сила в хълмовете на Лабрадор в Канада.
В нито една от тези области – а това са само четири от многото примери – не е имало глетчери. Теоретиците на Ледниковата епоха не могат да обяснят и това явление.
Дотук става ясно,че обяснението е друго. Ледниковата епоха е измислена, за да измести теорията за Всемирния потоп. Така, че не учените са тези, които ни казват истината, а преданията на древните народи. Те са били свидетели на тези събития, за да ги опишат така подробно и да им е останало в паметта на редица поколения, а се вижда, че те никъде не споменават за Ледникови периоди и студове. За Всемирния потоп като историческо събитие е обяснено добре в материала „ Водата заляла света” : http://ahf-fossils.blogspot.com/2010/11/blog-post_4203.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар